В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Мария Попова и "Нейните 7"

Тези дни мисля много над моментите, в които съм си казвала „егати гадния живот“. И за моментите след тези думи, за миговете, когато бурята оставя след себе си само тишина. И в тази тишина установих, че съм открила вдъхновението да проверя какво има в посоката „напред“. Ще ви споделя няколко бури в живота ми, които оставиха в мен освен всичко друго, но и вярата, че изпитанията не те правят по-силен, а просто сетивен за по-доброто, някак вдъхновен.

За обидата. Когато бях малка, в 40 % от този период, аз все страдах. Истината е такава: когато не си красиво дете, леко закръглено, наполовина русначе, а не цяло целеничко българче и нямаш много финансови възможности, другите деца не те възприемат като лидер в обкръжението си. Споделям го без идеята да нападам нечии родители, за нечие възпитание. Вина не търся никъде. В онова време все чувствах, че трябва да оцелявам, докато съм на училище, докато играя пред блока. Гадно усещане. И сега точно то ме вдъхновява. И знаете ли защо? Научих се да виждам „контурите“ на човеците като техни качества, а не мазнини по тялото или марка дрехи. И си създадох принцип: не разделяй, за да владееш.

За загубата. От малка се моля вечерно време. Всички в царството, което въображението ми беше сътворило, призовавах да не ми отнемат някой от семейството. Ама не стана. Не си мислете обаче, че ги намразих, когато мама отиде да царува там. Най-силната буря. Загубата е за всеки. Тя не подминава никого. Но загубата е материална. Това трябва да разберем. Духът живее, ако ние позволим. Преди няколко дни, в момент, когато казах на мама да ни помогне във важен за мен и сестра ми момент, видях на дисплея на телефона си малко бяло перце. От нейните ангелски крила беше. Вдъхнових се, че ще успеем.

За безсилието. Безсилен си да живееш друга съдба. Няма такова понятие „за твое добро е“. Човек сам избира между това добро и другото добро. Бурята приключва, когато влезеш отново в релсите на своя живот, а не останеш в чуждите. Научих се, че най-голямото вдъхновение е да бъдеш до хората, които обичаш, с разбиране, а не с тълкуване на доброто. Това е помощ, другото е безсилие.

За предателството. Аз съм предателката. Не мислете, че съм все съкрушената мома, на която всички трябва да бършат сълзите и сополите. Накратко: моя приятелка харесваше едно момче, пък то мен, та и аз него, та стана тъжна картинка. Не постъпих правилно и ми стиска да си го призная. И няма връщане назад. Едно „извинявай“ не разгонва облаците. Но се вдъхнових да не бъда такава гадна к*чка занапред. И ми стиска да си го кажа.

За несподелената любов. Ох, един ъгъл зад леглото в студентската ми квартира колко сълзи е попил. Колко писклив рев е чул. Съжалявам я тази материя понякога. Свидетел е на най-големите ми издънки, на най-големите ми срамоти, на най-пазените тайни. Дано някой ден не проговори, викам аз. Та за несподелената любов - не вярвам, че съществува. От всички най-много страдаше сестра ми. Викала съм я да си дойде от романтична среща, за да ме успокоява. А всъщност съм пречела на истинската любов. Тогава, когато има „среща“ - две души се събират на един път. Вдъхнових се да не опропастявам любовта с някаква несподеленост, за да не е длъжна мебелировката вкъщи да страда допълнително.

За болестта. Татко, който е диагностициран с рак, ме научи на следното: трябва да си ЗДРАВо стъпил на земята, когато кашляш, вдигаш температура, имаш хрема или злокачествени клетки живеят в теб. И само тогава си склонен да ти се доживее още за известно време. Болестта отминава, когато се договориш с нея. Вдъхновението в такива моменти настъпва, когато погледнеш деня си. А щом може да го видиш, значи всичко е наред.

За живота. Той е и буря, и слънце, и залез и изгрев. Вдъхновявайте се да живеете, защото времето е неопределено понятие. Я го има, я го няма.