Когато на баща ти му викат “дядо ти”
Ще ви разкажа накратко една лична история. Аз и сестра ми сме деца на възрастни родители. За 91-ва година да станеш баща на 44 години си е късно. Но това е съдба, най-хубавата. Никога не съм питала родителите си дали са се притеснявали от този факт. Обаче ще ви споделя искрено моите притеснения, когато бях дете. Не знам защо, но все още помня толкова ясно следната ситуация:
Татко беше взел парички и искаше да ни направи подарък. Заведе ни до кварталното гаражче, в което продаваха дрехи. Беше решил да ни купи по една блузка. Избирахме, избирахме, но на мен така и не ми допадна нищо. Не че проявявах някакви претенции. Бях сигурно 12 годишна. Започнах да мрънкам и продавачката, за да не загуби евентуалната печалба, ми беше казала: „Ама виж, дядо ти иска да ти направи подарък.” . Погледнах я злобно и отговорих: „Той ми е татко, а не дядо!”. Помня всяка емоция, всяка тръпка, която ме беше полазила, помня пламналото ми лице, нюанса на червеното, който беше покрил лицето ми.
Сега съм на 27 години, голямо момиче, порасналата дъщеря на татко. И ако можех, щях да си нося като брошка цялата му доброта, човечност и сърдечност. И да се хваля с нея, защото е най-ценното ми притежание. Уча се от него.
Но тогава като дете това разбиране липсваше у мен. У повечето деца липса. Сравнявах моя татко, който освен, че беше доста по-възрастен от родителите на моите връстници, се обличаше и „старомодно”. И това ме притесняваше, исках да е като другите. За Коледа все му подарявахме блузи или ризи, уж модерни, но той си носеше неговите си дрехи. Чета си написаното и си казвам „ужасно дете” си била ти, Мария. Ужасно! Но истината е това. Децата са такива – все още неразбиращи същества, крайни в мислите си, в действията си, понякога болезнено искрени. Не съдете децата, мили хора. С тях трябва да се общува. Много да се общува.
Споделям тези няколко факта „на глас” за първи път. Признавам си. Никой в онези години не ме беше предразположил да говорим, за да ми обясни, че имам родител, който и с малкото, което е притежавал, се е грижел достойно за мен, че дрехите, които е носел са доставяли топлота и уют в душичката му, че очите са му били честни и искрени, едни небесни океани, в които съм виждала и виждам само обич, закрила и трепет над двете му дъщерички, които е чакал цели 44 години. Прал е пелени изморен след работа, редял се е на опашка за мляко и си е говорел с нощта докато аз или сестра ми сме спали в скута му. Някой трябваше да ми разкаже още тогава тази приказка за родителя.
Ще ви опиша какво е предимството да си дете на „възрастен” родител. А именно, че той те е създал с любов и е продължил да те отглежда с отговорност. Също като „младия”. Годините са само житейска статистика. С дълбока и искрена молба признавам, че искам да видя татко много възрастен.
