В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Адриана Попова и "Нейните 7"

1. Отдавна не бях пяла с цяло гърло в колата, май от Quattro на Ъпсурт, смятайте колко ми е бил ръждясал гласът от 2005 досега. Обаче за тежкия рецидив е виновен Стефан Вълдобрев с „Обичайните заподозрени“ - Лечев, Стунджи, Еко и Мирослав Иванов. “Барът е до морето и морето е до бара.” Тази песен отвсякъде ми е лято'2017, особено след като я чух на пясъка пред Джанго бар в Царево. Отдавна не си бях купувала и диск на концерт, а то е добро усещане – че парите ти отиват директно при някого, който ти е ценен. Супер готина поезия е това, чуйте „Самонедейменервиратака“, „Холивуд“, „Карай напред“. Градска, нервашка, иронична, меланхолична. Самият концерт също беше разказ. Царево по принцип не е най-светското място на морето, но сега от околните къмпинги и Лозенец бяха дошли умните и красивите плюс половината каст на „Откраднат живот“. Радина Думанян се оказа някакъв изтрещял фен в състояние да възпроизведе на сцената всичките много думи, които Вълдобрев е вкарал под налягане в песните. Имаше три девойки, 16+, много нахъсани. Като обявиха Иван Лечев, започнаха да крещят и мятат дълги черни коси. Или пък руси, все пак тъмно беше, не съм сигурна. Викаха – Лечев, Лечев. По едно време едната побутна другите – кой е тоя Лечев. Как кой бе, беше жури в онова предаване бе, „Гласът на България“.„Самонедейменервиратака“ е положението.

„Самонедейменервиратака, гледай природата, слушай дъжда, чуваш ли как тревата расте, да или не, да или не?“

2. Не мога още да преживея смъртта на Милена Динкова. Всеки ден чувам в главата си как казва името ми, тя имаше една особена интонация, когато се обръщаше към мен. Преди години ходих на психодрама. Рисувахме себе си като кръг, който се застъпваше повече или по-малко с други кръгове – на хората, които са ни близки. И когато някой от тези хора изчезне, нашият кръг остава като отхапан в онази част, в която е липсващият човек. Така се чувствам – отхапана. Може би затова не мога да изтрия номера й от телефона си. Както впрочем още не съм изтрила телефона на баща ми, който почина преди три години. Не знам как сте вие, но аз не мога. Все едно да зачеркна тези хора. Не съм готова.

3. Някой път красотата може наистина да спаси настроението, особено когато е дива, неочаквана. Като жълта лилия във Велека. Според капитана на лодката за разходка, Георги, жълти лилии имало само на 3 места в Европа, в България – само по Велека, най-чистата ни река. Участъкът преди устието й край Синеморец сега е поръбен в жълто.

4. Срещнах се с Теди Духовникова, докато тя се снима в главната роля в новия сериал за Нова телевизия „Дяволското гърло“. Насред Родопите става работата, любимата ми планина. Говорим си и Теди пуши нещо много странно. Къси цигарки някакви, които слага в устройство, подобно на цигаре. То загрявало тютюна, вместо да го гори. Така се намалявало поемането на опасните катрани. Дали тази мода ще продължи по-дълго от електронните цигари, които напоследък съвсем изчезнаха?

5. Нещо лошо за мен самата. Станала съм ужасна. Ядосвам се, когато приятели не ми се обаждат за рождения ден. Аз на тях да, а те на мен – не. Цял ден телефонът ми звъня, обаче Оня глас, който живее около слънчевия сплит, не пропусна да ми напомни – пък еди-кой си не ти звънна. А трябва да е: „Сядаме пред бара,/ барът е до морето/ и морето е до бара./ Утрото без аларма/ е като небе без облак./ Някой е спрял Земята,/ а бедрата ти са топли.“

6. Люба, любима моя приятелка, ми разказа случка. На автогарата в Добрич някаква циганка (да се отбележи за протокола, че Люба каза ромка, щот е политически коректна юристка) си поръчва кафе. Барманът я пита: със или без захар. Циганката (във варианта на Люба – ромката) отговаря: съсбез. И по повод рождения ми ден Люба ми пожела да живея така – съсбез, което е еднакво смислено и безмислено, точно, какъвто е животът. Обичам Люба!

7. Обичам Люба, затова ще открадна още една от нейните шехерезадски истории и се надявам да ми прости. Щото положението винаги е приятелю-предателю, нали? Люба има вила, във вилата има съсели, известни още като обикновени сънливци. Те живеят незаконно на тавана и през нощта много обичат да се гонят и да търкалят орехи или каквито там шумни играчки са си намерили, с което накърняват правото на почивка на вилуващите. Мъжът на Люба е мил и възпитан човек и затова иска да прогони съселите с добро. Опита вариант с пускане на класическа музика, защото някъде прочел, че съселите най-много от всичко ненавиждат Бах и компания. Или пък беше Берлиоз, както и да е. Съселите стиснаха зъби и изтърпяха. После дойде новината, че съселите не понасяли лимони. Разбира се, тук се появи дилемата – как да им бъдат поднесени лимоните, на резенчета или изтискани на сок. Докато тече експериментът с лимоните, край вилата се появиха лисици. Едната била, според Люба, стара и иронична, другата – млада и въртиопашка, но те младите са си такива. Люба се оплакала на свой колега от лисиците и го попитала дали знае лек срещу тях. Той й казал, че с мъжа й трябва да си купят костюм за лисици. В добрата стара Англия на лов за лисици се ходело с червен сюртук и светъл брич и лисиците го знаели. И затова в ДНК-то им било да бягат като видят хора с червени сюртуци. Последното, което чух за Люба, е, че разпитва за адресите на добри шивачи на ловни костюми.