В едно от интервютата си Саган разказва със смях как на един гуляй президентът, известен с пристрастието си към умни и интересни жени, изцапал връзката си с червено вино, а тя светкавично я взела и я потопила в чаша с бяло... Близостта им е повод и за други слухове - че тя получава много пари от един френски индустриалец, за да ходатайства пред президента за неговия бизнес. Ако това е вярно, Саган едва ли е вложила в това ходатайство голяма доза сребролюбие, по-скоро си е поиграла на Мата Хари, личност, която е обожавала и искала да повтори в следващия си живот.

Връзката между Саган и Бриджит Бардо също е достойна за роман. Двете са звезди на студентските компании, заедно в лудориите, разкрепостени, нахално млади и завладяващи. По думите на актрисата те са "сестри близначки, свързани с обща съдба." Книгите на Саган са символ на новото за Европа светоусещане и философия, в центъра на която са хедонизмът и разкрепостената сексуалност, а образите на Бардо са кинематографичният образ на това поведение. Двете обичали да спорят и върху друга емблематична за Франция книга - биографията на Сара Бернар, под формата на писма на Саган до великата актриса. И все пак Бардо не отива на погребението на своята приятелка. Оправдава се с артрит, но истината е, че погребението е в деня на нейната 70-годишнина.

Сред приятелите й е и Сартър, който може да разсъждава за живота и любовта със смразяващ цинизъм и студенина, но който й дава страхотен урок: "Истински умните хора никога не са зли." Двамата предпочитат да бъдат сами на чаша вино, без жена му Симон дьо Бовоар и да говорят до сутринта за нещата, които измъчват душата на писателя.

Животът на писателката не е само безкрайна фиеста. Тя работи упорито и освен произведенията, пише статии на политически и нравствени теми, участва в светския живот на Париж.

Един нощ Саган се събужда от страхотен взрив. Пред вратата на парижкия й дом някой е поставил бомба. Не й е трудно да се досети - тя се подписва под всички антивоенни манифести, защото тогава тече войната с Алжир. Крие в дома си търсени от полицията алжирци и публично защитава обвинени в "липса на патриотизъм" интелектуалци. Пише статии за липсата на духовни ориентири у младите, които ги тласкат към наркотиците и алкохола - явно от собствен опит. Не желае да бъде симпатична на всички, иска да бъде себе си. "Очарователно малко чудовище" я нарича един неин френски колега. "Ужасното дете на френската литература", я нарича втори. А Джон Ъпдайк я описва така: "Смес от цинизъм, егоизъм, лиризъм, изразен със светска лекота, несъмнен талант, отсъствие на талант, на една крачка от гениалността, нахалница, случайно попаднала в литературата."

Сравняват я със Скот Фицджералд - същият финес, същата брилянтна словесност. Но Саган не е имала илюзии за себе си - тя никога не се е сравнявала с Толстой или Достоевски. За нея писателят е "тъжен и самотен звяр, затворен в клетка със самия себе си". "Да, аз обичам парите, които са ми добър слуга и лош господар", казва тя. Но никога не е била дребнава - пръскала е пари за приятелите си, за техните удоволствия. Когато е оставала без стотинка, се е отправяла към казиното.

На нейната литературна кариера могат да завиждат много известни писатели, но самата тя смятала себе си за мързеливка. "Истински щастлива се чувствам, когато не правя нищо - въргалям се в леглото и гледам бягащите облаци. Чета кримки, ходя на гости, разхождам се. Но когато в главата ми се появи сюжет и образи, ставам нервна. Понякога се налага да пиша, за да спечеля пари. Не знам дали бих писала, ако нямах нужда от пари." Пише по цели нощи с изключен телефон, обвита в цигарен дим, а верният Ремингтън "просто ме следва" с отчетливо тракане. На другия ден, вземйки аванс за творбата си, писателката потъва във френските бутици, защото другото, което обожава, са дрехите като начин на изразяване.