Мислех да не пиша за това, което ми се случи сутринта, защото не исках отново да преживявам унижение и гняв. Но току-що прочетох, че таксиметров шофьор е блъснал майка с дете на пешеходна пътека и е избягал. Движел се назад, предполага се, без да използва огледалото за обратно виждане. На което аз въобще не вярвам, знаейки какви хора карат такситата из София. Сутринта се срещнах с такъв простак, без никакво извинение. Кола на не особено популярна таксиметрова компания беше спряла на входа към паркинга на хипермаркет Била. Точно на пешеходната пътека, която макар и необозначена като зебра, е територията на хората, които пътуват с двойката, т.е. с двата си крака. Пред автомобила – локва с неустановена дълбочина. Почуках на стъклото и с вдигане на рамене показах, че не му е мястото тук. На което шофьорът не обърна никакво внимание. Когато вербализирах правото си да пресека на определеното за това място, той свали страничното стъкло и ми каза – няма да го цитирам, щото ме е срам да повторя сквернословията, да се разкарам веднага. Няма да цитирам и вдъхновените псувни, които избълва в отговор на отказа ми да се махна, но на заплахата, че ще се обадя където трябва, реагира с изскачане от колата и опит да ме блъсне в локвата. Скандалът се разрасна, когато излизащи от Била се намесиха в моя полза, и приключи с бясно изстрелване от място на колата, придружено от опит да ме халоса с рязко отворената шофьорска врата.

Много ми се искаше да си го получи този грубиян, но не запомних нито номера на автомобила, нито таксиметровата фирма. Пред очите ми е само разкривената от злоба небръсната мутра, изцъклените кръвясали кривогледи сини очи, слюнките, изригващи заедно с псувните от устата с дъх на злокачествен алкохол. Грозна картина!

Хора, кой кара такситата? Честна дума, страх ме е за тези, които ще се качат в колата на такъв шофьор. Страх ме е за тези, които ще се изпречат на пътя му.

Нашата фирма използва една от най-големите таксиметрови компании в София. И с много малки изключения услугите им, поне според мен, са под всякаква критика. Попадала съм на коли, в които буквално ме е било гнус да седна. На водачи, които са си седели на ушите и са пътували не където съм искала, а където са им видели очите. Една жена, веднага след като й казах къде отивам, започна по телефона разговор от битово естество с някакъв роднина, която прекъсна само като отбелязах, че сме наляво, а нямаме право на ляв завой. „Ма не отиваме ли на „Попа“? Изненада се, като й казах къде всъщност съм тръгнала и съм й го казала още с наемането на колата. Изненадата ми струваше няколко лева отгоре, не ми ги опрости заради своята немарливост. Друг един мъжага, когото наех на летището, през цялото време, докато се драпаше по голия корем под потната тениска, ми обясняваше как бил само за пет дни на Китен, съвсем недостатъчно, за да си отпие. И в залисията от чесане и недоволство от краткия отпуск отпраши за Перник, пропускайки отбивката от околовръстното към центъра. „Е, госпожа, що пък да не отидем и до Перник“, пошегува се елегантно, връщайки на заден, абсолютно забранена маневра според правилника.

Случвало се е да ми откажат курс от стоянка, само защото съм поисквала шофьорът да изгаси цигарата си. Да ми правят кисела физиономия, когато плащам с ваучер. Да ми се карат, че няма къде да спрат, когато съм поръчвала такси от офиса в центъра. Много рядко, ама много наистина, съм попадала на истински възпитан, уважаващ най-напред себе си и професията си, а после и клиентите си шофьор на такси. Затова не мога да се отърва от усещането, че за да караш такси, трябва да отговаряш на две условия: да имаш шофьорска книжка и да не уважаваш никого, проста длъжностна характеристика за прости хора.