Вярно ли е, че сте правили опитите в Германия?

Не. 

Не те ли беше страх от хормоналната стимулация при инвитро процедура?

Не. От опит знам, че страхът е много деструктивна енергия. Той лесно подчинява. Пътят, по който вървя, ме е изправял пред реални опасности, така че въпроси от типа „какво евентуално би станало, ако...“ просто ги прогонвам. Бременността ми мина изненадващо леко. Качих 7-8 килограма и буквално до последния ден карах кола. Разбира се, всичко това се случи благодарение на нашите невероятни лекари – д-р Лилия Димитрова и екипът на Майчин дом, които до последно следяха всичко да е наред – д-р Весела Карамишева, д-р Алън Начев, доцент Живка Карагьозова, д-р Емил Гърчев. Цяло чудо е, че толкова добри специалисти все още са в България.

Защо нарекохте сина си Теодор?

Защото е божи дар. Дойде с името си, но Пламен го произнесе пръв.

Вярно ли е, че дори не се е напил на купона по случай раждането на сина ви?

Той не присъстваше в операционната, но прегърна бебето минути след като се появи. Не съм виждала толкова щастлив и сияещ човек. Каза, че Тео му се е усмихнал. Вечерта направи огромен купон, но според приятелите даже не е успял да се напие. Вероятно от адреналина.

Защо Пламен не иска да бъде сниман?

Не обича да го снимат. Даже когато трябваше да даде интервю за издаваното в Холандия архитектурно списание а-10, той отказа снимки. Дори аз успявам да го снимам само когато е с малкия. (Елена ми показва на айпада си няколко снимки на баща и син.) Иначе Пламен е хубавец. Играе баскетбол в непрофесионалната лига. Свири на китара. И е много талантлив архитект.

Пътуваме, караме ски, сега искаме да се научим да караме кайт... И обожаваме да готвим, да експериментираме. В Копенхаген успяхме да попаднем в noma, ресторант със славата на една от най-добрите кухни. Готвят само с местни продукти. Много е интересна историята на главния готвач Рене Реджепи, чиито корени са от Македония. Скоро бяхме заедно с Тео в Милано и на езерото Изео.

Как усети ти самата плаващите кейове на Кристо?

Да материализираш един сън, мечта, копнеж, фантазия. За това наистина трябва талант и дързост. Лично за мен споровете дали това е изкуство или не, са неразбираеми. Едни виждат в кейовете на Кристо просто един понтонен мост от точка А до точка Б. Други са вдъхновени, защото никога не са мислили, че ще могат да „ходят по вода“. Прекрасно е, че сме различни, нали?
Но гледайки тази слънчева пътека през водата, ти минават мисли.... Че всичко е възможно, че всичко е достижимо... Невероятно интересно беше да видиш многообразието от хора, които преминаваха през плаващите кейове... Групи весели ученици, възрастни дами с бастуни, мъже в инвалидни колички, семейства с деца и кучета. Хора по бански, други с костюми, боси, с гуменки, по чорапи... Лебеди, доплували за почивка...
Жалко че този проект не продължи още няколко месеца, тогава може би щеше да се избегне този огромен наплив от туристи. Когато четеш, че през кейовете преминават всеки ден 75 000 души, не виждаш огромните тълпи, които чакат пред металните заграждения и кордони полиция. Не знам дали това можеше да се избегне. Кьакто казват икономистите, именно краткото съществуване на такъв проект му осигурява висока принадена стойност.
Но всички, които видяха в кейовете повече слънчеви лъчи, отколкото финансови символи, преживяха един по-хубав ден.