Имаше ли спорове дали да преместите някъде кучетата, като дойде бебето?

Не. Родителите и на двама ни настояваха да ги махнем, но решихме, че ще съжителстваме заедно с тях и бебето. Започнахме да търсим информация по въпроса и много интересно, че в чуждестранни източници повече се разискваше как да не стресираме домашните любимци с новия член на семейството, докато в българските все още се обсъжда доколко е редно бебе и куче да живеят заедно. Изследвания показват, че децата боледуват значително по-малко, включително и от алергии, ако растат с домашен любимец. Разбира се, при условие че животинките са ваксинирани и обезпаразитени. Отначало бяхме неспокойни как ще го приемат Дана и Таша, дали няма да ревнуват и това да предизвика агресия у тях. Няколко нощи спахме на дивана, за да сме близо до детското креватче, но бързо се успокоихме. Кучките приеха Тео като свое дете, даже не могат да си го поделят, пазят го и по никакъв начин няма да му навредят.

Не, само с лабрадорката Дана, тя е вече на 11 години. Таша я взехме с Пламен от приют, когато беше на година. И странно, че тя е по-капризна с храната, докато Дана яде всичко, на черешите само дръжките не обича. Таша преживя един страхотен стрес, когато веднъж я бяхме оставили сама. Много трудно се възстанови, лекуваха я с кортикостероиди. Страхотна битка за живота й беше.

Защо толкова дълго отлага забременяването и раждането, Елена, заради кариерата си ли?

Не смятам, че едно дете може да те изхвърли от активната ти работа, освен ако не си търсиш причина да спреш за известно време. А докато бях със Сергей, винаги сме смятали, че има време. Човек докато не навърши 40, винаги смята, че има време. А като ги навършихме, малко след това се разделихме. И винаги ми се е струвало, че не съм пораснала достатъчно, че има още какво да науча, да почувствам, да разбера... Че не съм пълноценна личност, за да гледам дете.
Визираш само себе си, Сергей не искаше ли да имате дете, той така бързо се размножи, след като се разделихте? Смятам, че и той достигна някаква зрялост в определен момент, както и аз. Но моментът на тази зрялост бе споделена с друг човек. И за двама ни.

Казват, че колкото по-малко знаеш, толкова по-лесно се справяш. В голямата информираност, която идва естествено и с възрастта, са заложени повече страхове. Какво показва твоят опит?

В първия месец след раждането не се чувствах добре. Първо бях изтощена от безсъние заради нощните ставания, ходех като сомнамбул. След това започнаха страховете – имах чувството, че държа порцеланова кукличка, която може всеки момент да се счупи. Трябваше ми известно време, докато разбера, че това е самостоятелно човече, достатъчно силно, жилаво, приспособимо. И ако не правиш глупости... Даваш му шанс да опознава този свят и да оцелява в него. По-добре отколкото да го изолираш и да трепериш над него непрекъснато. На нас много ни помогна курсът при Диди Димова. Пламен беше още по-редовен от мен и сега той е най-взискателен към грижите за бебето. Направо е влюбен в Тео.

Ти как се влюби в Пламен?

Най-напред харесах нещата, които той е направил. Често ходех да гледам една сграда до НДК, внушаваше ми страхотен оптимизъм. Даже приятели водех да й се радват.

Каза ли му това на Пламен, като се запознахте?

Да. Като го видях за първи път, беше много различен от образа на традиционния млад архитект, облечен в черна риза, с добре подредена коса. Пламен по-скоро има вид на художник и бохем. Съдбата в действителност те води по някакви пътища, които сам си ги търсиш. Всичко, което може да изглежда случайно, е резултат от нашата енергия. По принцип смятам, че няма нищо случайно в живота. И нашите успехи и радости, и тъмните неща, които ни спохождат, са част от нашата мисъл, от това, към което се или не се стремим, всичко е следствие на нашата пасивност, леност, или дързост и упоритост... Затова когато имам някакви трудности, не обвинявам никого – ситуацията, хората, системата, държавата, съседите, колегите. Убедена съм, че нещата са тръгнали от мен. Защото не съм направила нещо както трябва или не съм имала силата да изведа нещата до края.