Ти явно си била подготвена да срещнеш Пламен. Кога станахте двойка?

Аз харесвах това, което прави. Смятам, че щом човек прави стойностни неща, самият той не може да не е стойностен. В началото бяхме приятели. Пламен не ме познаваше като журналист от телевизията, той не гледа телевизия. Не се интересуваше от журналистика и политика, макар с времето да разбра, че политика е всичко, което ни заобикаля. Архитектурата също е политика. Тя е средата, която може да ни подтикне да бъдем креативни, да ни даде повече достойнство и желание за живот. Когато заживяхме заедно, решихме, че ще имаме вкъщи телевизор, но като някакъв компромисен вариант, заради мен. За съжаление, в последните години има толкова много словесна агресия по нашите медии, че е много трудно да я заобиколиш или игнорираш. Това ужасно ме разстройва. Така че сега сме без телевизор. Когато някое предаване ме интересува, го намирам в интернет.

Научни изследвания доказват, че гледането на телевизия е пасивно занимание, не кара мозъка да работи. Оказва се, че мозъкът на едно дете функционира по съвсем различен начин, когато му четеш книга. Дори да не разбира, запаметява съчетанията от звуци, създава неврони. Докато информацията от телевизора оставя мозъка пасивен. Книгата, написаното слово кара детето само да изгражда образи. То се превръща в творец. Защо да му отнемаме тази възможност?

Много хора пускат телевизора на децата си, за да не се занимават с тях. Докато четейки на детето, си ангажиран с него.

В този смисъл приказката, че родителите заслужават децата си, е много вярна. Скоро в компания говорих с една жена, която сподели, че ако не разрешавам на детето си да гледа телевизия, ще го обрека на изолация. Но мисля, че ако само телевизията е база за създаване на контакти и отношения, то това би било жалко. Не става дума за забрана на телевизия, а за създаването на доминираща среда, в която да расте.

Какво промени в живота ти Пламен?

Той е изключително енергичен, понякога имам чувството, че всяка почивка го уморява. Докато аз съм по-съзерцателна, имам нужда от покой, за да насоча енергията си отново. Той е по-прагматичен и организиран, докато аз мога бързо да се впусна в ново начинание, смятайки, че в живота трябва да се поемат рискове. Той е по-земен. Може би така намираме равновесие. Но и двамата обичаме да пътуваме, да сме изследователи, а не туристи. И обожаваме животните. На Пламен принадлежи идеята да вземем Таша от приюта в Богров. Видя я на календара на „Анимал рескю“, куче с много тъжни очи. На следващия ден я прибрахме у дома.

Ти ли си по-овладяна, по-спокойна от двамата?

О, не, не. В мен има един вулкан, който непрекъснато потушавам. Аз съм колеблива, несигурна, във всичко се съмнявам. Все ми се струва, че нещо изпускам. Че не съм направила достатъчно, че не съм положила всички усилия. Никога не се задоволявам с малко. Това често е изтощително, включително и за хората около мен. Когато снимаме, го правим цял ден, когато трябва да се ровя за някаква информация, може да продължи денонощия. Трябва да се науча да правя нещата по-семпло.

Кажи ми как стигнахте до Тео!

Много дълго го чакахме. Той само ни питаше защо сме го забравили. Почти се бяхме отказали след няколко опита. Смятахме, че не е възможно вече.

Говорили ли сте за осиновяване?

Да, ама то и сега не е късно Тео да си има братче или сестриче.

Когато започнахте за правите опити за бебе, как оцениха шансовете ви?

Смятам, че човек може да рискува, но след като е информиран. Трябва да почерпиш информация от различни професионални източници. Изследванията ми показваха, че съм в много добра физическа форма. Останалото е божа работа.

Стоял ли е пред вас въпросът за сурогатна майка, която да износи бебето ви?

Не съм обмисляла тази възможност. Но смятам, че няма табута. Ако считаш, че организмът ти няма да издържи, ако се страхуваш за малкото човече, защо не? Важното е след това в какъв свят ще попадне това дете и дали ще успееш да му дадеш цялата си любов.