Изключително успешният първи сезон на „Връзки“ се излъчва по телевизия Fox Life във всички балкански страни, а MediaPro го дистрибутира на Иберийския полуостров. Така втори български сериал се доближава до успеха на „Под прикритие“, в който също е записано името на Ваня Николова като сценарист, а липсата на бляскавите й диалози се усеща след напускането й.

Запознахме се на вечеря в изискан ресторант, където дори не усетих какво хапвам, увлечена в разговор с Ваня. Още от първия си допир бях очарована от нейната непрестореност. Когато по някакъв повод споменах, че скоро съм яла свински уши на скара и това предизвика въпросителна гримаса у другата дама, с която споделяхме масата си, Ваня уточни: Ама как, не си ли пробвала пърлени свински кожички веднага след като заколят прасето? Аз колко съм ги яла като дете!

ЕVA в разговор със сценаристката, за която твърдят, че в момента е най-добрата, за пътя й към телевизионните сериали, за опита й с медиите и силните на деня, за актьорите, един от които е превзел сърцето й.

Ваня, защо казват, че един сценарист е добър, когато има проблеми?

Тази теория звучи като виц, но си е съвсем реална. Един американски драматург си спомня, че го уволнили от студиото, за което работил, само защото всичко му било наред, а това правело писането му скучно. Предполага се, че тежките лични проблеми на авторите са нещо като „Сезам, отвори се“ за историята, която трябва да разкажат. Има обаче случаи, когато личните ти проблеми не те спасяват. Фицджералд се проваля с гръм и трясък като сценарист в Холивуд с все тежките си лични драми, като пиянство и разврат, и е уволнен заради непродуктивност. Има и вариант, когато добрият сценарий се получава, без да е повлиян от личните драми на автора, а по-скоро от драмите му с продуцентите. Такъв е случаят с „Фатално привличане“. Първоначалният сценарий е за жена, която преспива с женен мъж и после иска да продължат. Тя отива малко по-далече, но всички й съчувстват, защото е зарязана. От „Парамаунт“ обаче искат зрителите да съчувстват на Майкъл Дъглас, което е невъзможно, защото персонажът му си е класически злодей кръшкач. И тогава сценаристът е принуден да превърне персонажа на Глен Клоуз в още по-голям злодей от него. Клоуз отказва героинята й да умре на финала, обаче заради тежките неустойки по договора се навива. За мен сценаристът става добър в писането си, когато извън личните си проблеми се научи да слуша и наблюдава. Миналата есен се запознах с писателя Георги Мишев. Той призна, че се е научил да пише, след като се е научил да подслушва. Поколения българи са израснали с неговите реплики от „Вилна зона“ и „Дами канят“, а те са буквално „откраднати“ от живота. Затова ги наричаме класика.

Най-хубавото е, че можеш чрез героите си да направиш неща, които дори не биха ти хрумнали в истинския живот. Например не мога да си представя, че ще следя някого, защото ми изневерява. Намирам го за унизително и смешно, но в първия сезон на „Връзки“ Мика (Лилия Маравиля) се занимава точно с това. И понеже в нейния характер влизането в личното пространство също е недопустимо, резултатът е комичен. Съпругът й Тони (Михаил Билалов) запазва хладнокръвие, почти хванат с бикините на гаджето си в джоба. В подобна ситуация аз най-вероятно ще се разрева. Най-много обаче съм експериментирала в първите два сезона на „Под прикритие“. Там образите на Туджаров и неговата банда бях най-интересни откъм ситуации, които не ми се случват всеки ден. Като например да преметна ГДБОП, да иззема собствеността на някой вестник или да взривя депутат. Помня, че при един от епизодите пътувах с такси и коментирах с колега по телефона ситуация от сценария. Разговорът звучеше долу-горе така: „В никакъв случай няма да го заплашваме, по-добре да го отвлечем“. Веднага последва въпросът: „Какво работите?“

Кога се хвърли в сценарното писане, след като кариерата ти е започнала като журналист в „Монитор“ и „Клуб М“?

В „Монитор“ започнах през 2000 г. като стажант и изкарах само няколко месеца, разочаровах се от вестникарството като занаят. В ежедневника нещата се пишат за часове, нямаш време да изпипваш текстовете, а анализите много често са елементарни, защото трябва да се пишат за „нивото на средния кюстендилец“, както ме учеше един колега тогава. В „Клуб М“ правех репортажи, които помня и досега, и елементи от тях съм вземала за някои от историите, по които съм работила като сценарист. После – телевизията, прекарах в нея близо шест години. Само че да си телевизионен сценарист в „Сблъсък“ няма нищо общо с това да си киносценарист. Първият ми опит като сценарист беше в документалното кино, във филма „Млади сърца“ – любовен триъгълник между двама мъже и една жена, преминали 70-те. Филмът на Светльо Драганов имаше успех, но аз не продължих в тази посока, а минах през различни тв проекти до 2006 г. Тогава бях уволнена като изпълнителен продуцент на „Тройка по никое време“ в тв 7 заедно с целия екип (Милена, Тодор, Кирил, Мария Силвестър, Мон Дьо и още седем-осем редактори) заради „неконтролируемо поведение в ефир“. Сега считам тази диагноза за комплимент, защото бе резултат на отказа ни да се съобразяваме с тогавашното ръководство за кого какво да говорим в ефир. Не че сме били някакви смелчаци. Просто не сме имали достатъчно опит, за да се уплашим от последствията. Опитът ражда страх и това е един от недостатъците му. На практика истинското ми влизане в тази професия с целия житейски багаж, който вече носех, стана след напускането ми от МАХ през 2009-а.