Вчера мои приятели от Америка ми честитиха Siblings Day – празник на братята и сестрите, който се чества на 10 април. И си помислих колко би било хубаво и тук да има такъв празник. Още повече че тъкмо се връщах от едноседмична ваканция, която бях прекарала с моята си сестра.

Гледали ли сте филма на Дейвид Линч „The Stright Story”? В него един 80-годишен старец прекосява с единственото превозно средство, което притежава – стария си трактор – всички американски щати, за да посети брат си, който живее на другия край на Америка, и да се сдобри с него. Страхотен филм, на който аз се скъсах да рева, понеже отношенията между братя и сестри, между родители и деца и въобще между най-близките, кръвно свързаните, могат да бъдат много, много тъжни. Та в този филм на Дейвид Линч се казва, че никой не знае толкова за живота ти колкото брат или сестра, които са близки до твоята възраст. Не знам дали всички припознават опита си в тази сентенция, аз обаче – да.

Та значи прекарахме една седмица със сестра ми на вилата ни. Карахме ли се? О, да! Кой ще приготви храната, каква точно ще е тази храна, кой ще измие чиниите и прочие битовизми. Ами да, животът е изтъкан от битовизми, а когато наоколо има и деца, които изискват грижи – тогава вече е наистина трудно хем да се грижиш, хем да си почиваш, хем пък и да не се караш за битовизми.  

Обаче дали за тази една седмица не успяхме да се скараме и на по-екзистенциални теми? О, да! Какво означава да си първородно дете (сестра ми) и какво – да си следващото (аз). Кой за кого се е грижил, кой какво е търпял, кой е прецаканият, потърпевшият, кой е изтеглил късата клечка, кой е по-разглезения, кой е властният и т.н., и т.н. В крайна сметка всяка от нас достигна до заключението, че тя е по-прецаканата. Разбира се.

Имахме всички условия за семейна идилия – къща сред лудата пролетна природа, камина с жив огън, цигарки и вино, печени тиквени и слънчогледови семки, децата около нас, голямо, пухкаво куче в краката, цветя в градината, всичко е зелено до премала, въздух за дишане, който е пропит от мащерка, мента и каквото се сетите, слънце, гугутки те будят сутрин... Защо се карахме тогава?

Ами не знам защо. Никога няма да разбера. Така стоят нещата между сестри, които не са развили достатъчно хладна безразличност помежду си и не са посяли семената на отчуждението и обикновената любезност там, където бушува кръвта. Може би сме много близки, твърде дълго сме живели заедно, прекалено сме вплели животите си един в друг... И може би най-вече защото сме си позволили да свалим маските си една пред друга. Тук сестра ми ще каже, че тя няма маска, но отлично знае, че аз имам. Да, аз имам маска, сестро, но ти си ме виждала без нея. Всеки обаче има маска. Дори ти с прословутата си честност и откритост... Ето, споря с нея дори и така, на хартия.

Е, всъщност исках това да е обяснение в любов към сестра ми, която ми е най-близкият човек, с когото най-много се карам. Мъжете са друго нещо, различно. Но е факт, че с никой друг на света не съм се карала толкова. Обикновено премълчавам, замълчавам, отказвам се да споря, излизам, тръгвам си и се оказва, че на човека отсреща това му е достатъчно. Запазваме благоприлични отношения и не си казваме дори едно истинско нещо право в очите. Така е по-възпитано, по-щадящо, по-цивилизовано и прочие. Да не се натоварваме.

Кръвните връзки обаче не са цивилизовани, а дивашки. Или поне такива трябва да са. Примитивни. Да ни напомнят, че сме примитиви. Само сестра ми ме е докарвала до най-примитивна истерия. Обичам те, сестричке! Част от теб е част от мен и обратното. Това е всичко! С нетърпение очаквам пак да сме там, край огъня.

Честит ден на братята и сестрите, макар и със закъснение!