Хамалите

В Художествената гимназия в Казанлък пеех, рецитирах и се занимавах с театър. Даже ме готвеха за ВИТИЗ, но се отказах. За да остана в София, съм бил хамалин в Млекоцентрала Сердика сред цигани, бивши затворници и спортисти – щангисти най-вече. И по 16 тона на смяна преминаваха през ръцете ми – прясното мляко на София. Докато бях хамалин, ходех на курсове по рисуване, но заради нощните смени успявах да рисувам, в общи линии, когато ми се събираха по 2 дни почивка. Не съм завършил Художествена академия. Започнах да работя полека-лека с издателства. Правил съм и комикси. Имам само 5 години трудов стаж, защото не мога да правя едно и също. След случайно запознанство започнах като асистент-художник в Националната телевизия. И три години работих там.

Милиционер и мафиот

В телевизията се случваше някой актьор да не дойде на снимки. И аз влизах в ролята на негово място. Даже и с текст. Играл съм мафиот и милиционер. Бях си избрал униформа на лейтенант. Мотаех се с нея и по улицата и се е случвало да спра някого да му поискам документите за проверка, а в същото време милицията не знаеше, че живея в София без гражданство.

Далтонисти на светофара

С Кольо Карамфилов се запознахме през 1985 г. на негова изложба. Явно ме хареса и за да ме впечатли, ми разказа една история за жени, която била популярна в Художествената гимназия в Пловдив. Изслушах го, смях се и накрая му казах, че главният герой в тази история съм аз. Веднага открихме седемте прилики между нас. Аз го водех с една сестра. Кольо имаше две. И двамата бяхме далтонисти. Аз не различавам нюансите на зеленото, той – на червеното. Решихме да ходим да пресичаме заедно по светофарите. И не сме завършили Художествената академия. Развели сме се по едно и също време с бившите си жени, които са художнички и са родени в една и съща година. Решихме да направим обща изложба „Мерси“, посветена на синовете ни, и включихме теста на Ишихара, с който се установява далтонизъм. Отидохме в Медицинска академия на очен лекар, а после направихме изложба с 11 табла, на които всеки отбеляза какво е видял.

Кольо, другата ми половина

Въобще не мога да откроя най-паметното ни напиване. Те са вдъхновили един мой триптих картини: „Кралят отваряч“, „Добре дошла, кралице моя“ и „Кралят затваряч“. С Кольо си правехме пътувания. Отиваме в някоя къща за гости, примерно в Троянския Балкан, сядаме, вземаме си нещо за рисуване и си мислим проекти за картини по няколко дни. По цял ден си говорим, пием, слушаме музика. Плачеш, четеш, смееш се. И така на един голям чардак в Дълбок дол през 2008 г. се роди моят цикъл литографии по песните на Бърнс. Шест години по-късно Кольо отпечата 100-те сонета на Шекспир заедно с 12-13 графики към тях.

Кольо свиреше много хубаво на пиано и на китара. Имахме любимо парче – „Милице“, на една македонска група „Фолтин“. Те са завършили Консерваторията в София. Една година отидохме в Костенковци на 4 януари. И двамата подготвяхме изложби. Заседнахме в кръчмата. Тя е с френски прозорци, които гледат към гората. Пред нас – маса, пълна с разни неща, до нас – камината. И си говорим. И си пускаме само „Милице“. Два дни не станахме, освен до тоалетната. Говорим си за приятели, за роднини, за мъртви, за живи, за кого ли не. На втория ден пристигна собственикът. И му казахме: „Много е хубаво тук! Да ти пуснем ли едно парче?“. Той вика: „Айде стига толкова!“. Оказа се, че имало и тонколони отвън към селото, но откъде да знаем.

„Тя и скринът“

От хотели и ресторанти се вдъхнових за цикъл, посветен на камериерките, сервитьорките и жените от обслужващия персонал, които ти доставят комфорт, без да им виждаш лицата. Познаваш им само дупето, защото са наведени и нещо вършат през цялото време. В него има различни картини: „Тя и леглото“, „Тя и скринът“, „Тя и бъчвата“. Аз много от жените ги познавам по гърба, по дупетата. Всяка жена е различна – форма, стойка, движение. И всички са абсолютна загадка. Вселени.