Докато бракът й с Лорънс се разпадал, Пеги се влюбила в мъж №2 – Джон Холмс, и заради него се преместила в Лондон. Той бил по-талантлив от съпруга й – и като писател, и като пияч. Дотолкова, че умрял от анестезията, докато оперирали счупената му ръка. Причината: легнал на операционната маса все още пиян от гуляя предишната вечер. Според Пеги на Джон просто не му стигнало време да се разведе с жена си и да се ожени за нея. В спомените си пише: „Бях робиня на Джон 5 години и след смъртта му бях абсолютно съсипана“. От дупката я извадила нейна приятелка, предлагайки й да се захване с работа – да отвори издателство или художествена галерия. Второто се видяло по-евтино на Пеги и през 1938 г. тя открила галерията Guggenheim Jeune. Много ще се говори – и приживе, и след смъртта й, че тя не притежавала особен художествен усет, но се обградила с добри съветници. За галерията в ролята на такива влезли Марсел Дюшан и Самюел Бекет (те били и нейни любовници), благодарение на тях Пеги се запознала с много художници и започнала да оформя вкуса си към авангардното изкуство, а първата организирана от нея изложба била на Жан Кокто. Последвали го Василий Кандински, Ив Танги и др. В Лондон в навечерието на Втората световна война на модерната живопис, не дай боже идваща и от Париж, гледали като на щраус – екзотично и вероятно злосторно животно, от което е по-добре да стоиш надалеч. Галерията се оказала финансово фиаско, Пеги я затворила и... започнала веднага да обмисля създаването на музей на изкуствата в Лондон. На вратата вече чукала Втората световна, но Пеги се върнала във Франция и започнала да купува картини, много картини. По една на ден. Мнозина от художниците във Франция искали да продават и да заминат, така че Пеги направила изгодни откупки, а и спасила от вероятно унищожение шедьоври, които според Хитлер и маршируващите му момчета били дегенеративно изкуство. Когато Константин Бранкузи й продавал прочутата си скулптура „Птицата“, плакал. Но дали защото се разделял с любимото си произведение, или с Пеги, с която били любовници, така и не станало ясно.

Пеги прекарала войната в Ню Йорк. От Европа тя донесла всичките си артистични съкровища и... художника сюрреалист Макс Ернст. Ернст като гражданин на Германия – тогава вражеска за Америка държава, можело да бъде депортиран обратно в родината си. Пеги го спасила, като се омъжила за него. В Ню Йорк тя открила галерията Art of This Century, предизвиквайки фурор. Зад океана били във възторг от уникалната й колекция, както и от самата собственичка, демонстрираща на коктейла екстравагантните си обици – едната била изрисувана от сюрреалиста Ив Танги, другата – от абстракциониста Александър Колдер (обиците могат да бъдат видени в музея й във Венеция). Веднъж тя организирала в галерията си изложба само на жени художници. „Впрочем, едната от тях беше излишна – тази, която ми взе мъжа“, ще коментира по-късно с ирония Пеги. Макс Ернст, докато помагал в подготовката на изложбата, се увлякъл по една от художничките – Доротея Танинг, и заради нея напуснал жена си. Впрочем Пеги знаела, че Макс никога не е бил влюбен в нея и приела измяната му с достойнство. А и около нея имало толкова интересни мъже. Говори се, че сред нюйоркските й приятели имало само един, който не бил удостоен със специалното й внимание. И човекът се притеснил – нима съм толкова непривлекателен?! На въпроса на един журналист колко мъже е имала, Пеги отговорила: „За кои ме питате – за моите или чуждите?“ По повод брака й с Ернст бившият й любовник Ив Танги язвително заявил: „Казват, че Макс Ернст станал съпруг номер 3812 на Нейно височество“. Пеги просто обожавала секса, което не й попречило да организира повече изложби на изтъкнати нови художници от който и да е друг в Ню Йорк. Най-голямото й лично откритие било Джаксън Полък, чиито платна не само излагала, но и му плащала ежемесечна стипендия, за да може изцяло да се посвети на живописта. Странно, че двамата най-вероятно не са имали сексуална връзка. Полък дори доста грубо се изказал за външността на благодетелката си: „За да правиш секс с нея, трябва да й сложиш чувал на главата“. Неговият колега, художникът Джин Хелиън, бил доста по-мек: „Тя беше поразително грозна, но в приятния смисъл на думата“.

Пеги харесвала само умни, много талантливи, красиви и егоистични мъже и си плащала за това. Давала им любовта и парите си, в замяна нито един от тях не я нарекъл своя муза. Към края на живота си тя ще признае: „Вървеше ми във всичко, освен в любовта“. Не й вървяло особено и в отношенията с децата й, но за нея това не било важно. Обичала повече картините си, отколкото Синдбад и Пегийн. И двамата се опитали да станат художници с надеждата да привлекат вниманието на майка си, но не успели. Синдбад се превърнал в мрачен и алкохолизиран мъж, а Пегийн била истинска истеричка и се самоубила с взривоопасна смес от транквиланти и алкохол на 41 години.

След войната Пеги напуснала с облекчение Ню Йорк, който никога не била харесвала особено, и се установила във Венеция. Купила двореца Палацо Вениер деи Леони на Канале Гранде и го превърнала в музей с над 300 творби на големите художници на XX век, включително шедьоври на Пикасо, Модилияни, Миро, Дали, Кандински, Магрит, Мондриан и на по-малко известни днес творци като майката и бащата на Робърт де Ниро. През 1949 г. я поканили да участва на Венецианското биенале – за първи път на него имало павилион не на държава, а на частно лице. Пеги „скромно“ отбелязала: „Станах самостоятелна държава в Европа – това ме ласкае!“