През лятото на миналата година сбъднах една от детските си мечти – да пътувам из Френска Полинезия. Книги, пътеводители и интернет ще ви осведомят какви са климатът и валутата, а аз ще ви разкажа какво видях по тези земи или, по-скоро, води

Полетът до столицата на Таити – Папеете (ако съберем трите полета в един) е по-дълъг, отколкото се простират представите. Вариантът беше: София – Истанбул – Лос Анджелис – Папеете. Сумарно време, прекарано в самолет: около 24 часа. Това, което се подаваше от панталоните ми накрая, със сигурност не бяха моите крака, а някаква миниверсия на Шрек, така че при дълги полети са важни разходките в самолета.

Наричат Таити Кралицата на Пасифика, като името може да се отнася и за цяла Френска Полинезия, която се състои от 5 островни групи с общо 34 острова, около 100 атола и множество малки островчета и скали, известни като Motu. Официални езици са таитянски (красив и звънлив език) и френски, над 90% от населението е християнско. Жителите са около 260 000 хиляди и да се смятат всички за таитяни, не би било правилно. Има и туамотуанци, тубуайци, маркизци (как ли се нарича жената тук?) мангареванци и френско-полинезийски метиси. Къщата, в която отсядаме, е на планински склон, близо до столицата Папеете и с гледка, от която очите и сърцето ме болят през първите няколко дни.

Моореа – красивият

Само на 10 морски мили и на 40 минути с ферибот от Таити е остров Моореа (гледката от нашата тераса), внушителни планини, които издигат назъбен силует директно от прозирнотюркоазена лагуна. Северната част на острова е разрязана от два симетрични залива – Opunohu, където за първи път хвърля котва Джеймс Кук, и Paopao, наречен по-късно Cook’s в негова чест.

Смешни са ми приказките за това как Бог давал, давал и се забравил, когато някой няма думи да опише природата на някое място. На Моореа това обаче е факт, някой наистина се е забравил – я природата, я Бог. Тук можете да катерите планини, да се разхождате с всякакви превозни средства из тях, да се гмуркате, да плувате с шнорхел, да гребете с таитянски каяк или на падълборд из лагуната, да ловите риба, да се разхождате с лодка или яхта, да плувате с делфини, да гледате китове по време на сезона, да мързелувате под палми, да правите, каквото правят там младоженците – Моореа е втората след Бора Бора дестинация за меден месец.  

Тетиароа – екологичният

Снимайки тук филма „Бунтът на Баунти“ през 1962 година, Марлон Брандо се влюбва не само в партньорката си, актрисата Тарита Териипиа, която по-късно става съпруга №3, но и във Френска Полинезия. Твърдо убеден, че тук иска да прекара остатъка от живота си, Брандо започва да търси своята част от рая и погледът му пада на Тетиароа. Тетиароа някога принадлежал на кралската фамилия, и през 60-те си остава терен за частно усамотение и съответно доста гореща стока сред неприлично богатите. На Брандо му трябват цели четири години, за да си осигури 99-годишна аренда за ексклузивно ползване на Тетиароа. През 1970 година той наема младия, но вече отличен с награди архитект Бернард Джъдж и му възлага задачата да проектира селище, независимо и незасягащо по никакъв начин флората и фауната на атола. Основава екологична лаборатория за защита на морските птици и костенурки, която и до днес се посещава от изследователски групи. Дори и в XXI век селището би било бисер на екологичния хабитат, ако, за съжаление, през 1983 г. не е разрушено от ураган. Днес на негово място функционира комплекс с името „Брандо“,  открит през 2014 г. и представляващ не по-малко постижение на екологичното хотелиерство.

Атолът е достъпен за публиката и е една от най-честите дестинации за разходки с лодки от Папеете. Тук вътрешната лагуна е широка само 7 километра и е напълно обградена от 13 коралови островчета. Отначало вървим по коралов бряг, който можете да си представите като безмилостно ренде на човешка плът. Стъпваме внимателно и вдигаме поглед само веднъж, когато виждаме игрив гърбат кит близо до брега – всички снимат, аз гледам глупаво, но така си гледам, когато гледам с уважение. Въпреки че вече сме имали щастието да видим тези гиганти отблизо на Таити, се питам: като градски човек колко пъти трябва да видиш кит, преди да се успокоиш и да се държиш нормално?

Заобикаляме атола и пред нас се открива вътрешната лагуна. Абсолютен остров Корекоредут, ако си спомняте илюстрациите от „Пипи Дългото чорапче“ – пясък, стройна стена от палми и отгоре – перчем от някоя по-смела рошава палма. Изживявам леко мистично чувство на нереалност – пясъкът е абсолютно бял, а водата – абсурдно чиста и прозирна, с цвят не от този свят. На отсрещния остров живее френско семейство, което, казват, било бомбардирано с оферти за покупка от страна на американски милиардери. Да отидем на гости на французите е въпрос само на петнайсетина минути газене из лагуната, но се отказваме. Надали са избрали да живеят тук, ако искат често да им казват „добър ден“.