Имаше една сентенция, приписвана на някой от умните мъже: не ме е страх от приятелите ми, те най-много да ме предадат, не ме е страх от враговете ми, те най-много да ме убият, страх ме е от безразличните, защото с тяхното мълчаливо съгласие стават и предателствата, и убийствата. Повод да си я припомня е скорошен случай с побой над възрастен човек от тийнейджър в автобус в Бургас. И то по-скоро признанието на пострадалия, че никой не се е намесил. Никой не се е опитал да озапти развилнелия се хлапак и той е обезобразил мъж на годините на неговия дядо. Защо? Защото направил забележка на приятелката му, че седи с кални обувки върху седалката на превозното средство. За мен е странно, че е направил тази забележка само един-единствен човек. Тъй като поведението на момичето си е за възмущение от страна на всички – от първия до последния пътник, че и на водача на автобуса. Дали щеше да се стигне до четири избити зъба и какво ли още не, ако не един, а поне двама от пътниците бяха реагирали първо на наглостта на девойката, а после и на агресията на нейния кавалер?

Знаете ли, аз винаги се обаждам в подобни ситуации. Поне се обаждам. На което неведнъж ми е отвръщано със заплахи, но нито един път не съм изяла реално боя, който според някои направо си прося. Но пък и нито веднъж не съм била подкрепяна от околните. Дори и в случая, когато на спирката на „Орлов мост“ улових за ръката бъркаща в чантата ми циганка. Ако искате да ви кажа какво се случи пред очите на поне 30 души, то е, че циганката се разкрещя, наобиколиха ме още няколко циганки, защото те най-често крадат в екип, една от които ме ритна. Така аз пуснах ръката на съдружничката й и през сълзи видях как групата се отдалечава с крясъци и клетви. Сеирът свърши, всеки от хората около мен си пое по пътя.

Политиката на ненамеса по принцип не е лошо нещо. Все пак не е хубаво човек да си вре носа в чуждите дела, дори и те да са скандални. Какво ни засяга побоят у съседите, нека се оправят! Какво ни засяга спорът между контрольора и гратисчията, който го засипва с обидни думи, отказвайки да си плати глобата? Какво от това, че някой пробва запалката си върху пластмасов контейнер за отпадъци току пред очите ни? Или дори че хвърля фаса от цигарата си в чакъла между трамвайните релси, за да е по-трудно да се изчегърта с метлите на чистачките?

Преди много години на една железопътна гара някъде в Германия изядох ябълка и хвърлих огризката в някакво кошче. Малко след което един възрастен достолепен господин ме попита защо съм хвърлила органичен отпадък в кошче за пластмаса например. А аз, освен че се скъсах от извинения, отидох и си преместих огризката където трябва. Не че очаквам някой от тези, които нарушават правилата у нас, да постъпи по подобен на този начин. Но поне да не остава с чувството, че е незабелязан, или дори одобрен. Защото мълчанието и разсеяното безразличие в последна сметка означава одобрение, примирение. Не с друго, с простащината, от която всички ние принципно се възмущаваме. Ама когато е в акция пред очите ни какво правим е въпросът. Май предпочитаме да изследваме пейзажа.