Който цапа край морето, задник е в лицето. Честно, не се гордея с този стих. Но ето как се стигна до написването му. В Царево има плаж, който наричаме Циганския, защото на него се къпят циганите от новата махала. От година на година идват и все повече хора, дошли на почивка в Царево – причината е, че пясъчната ивица се увеличи, както и плитчината край брега. В разгара на сезона има хора от седем и половина сутринта до тъмно. Плажът е неохраняем и съответно непочистваем. И хората се развихрят.

На няколко пъти минавах на доброволен принцип да го почистя в края на деня, просто защото ужасно ме дразни, че нещо красиво може да е така омърляно. Най-често намирах фасове, фасове, фасове, чаши от кафе, пластмасови бутилки от вода и бира, салфетки, много, много капачки, по опаковките от вафли установих, че има вафли „Вуйчо Ваньо” и вафла „Фафла”. На популярност се радваха и семките – тиквени и слънчогледови. Попадала съм на скъсани джапанки и чехли, нерядко и на дрехи, включително гащи. Сега, това за гащите е малко смущаващо. Отиваш на плаж с гащи, а си тръгваш оттам без. Дали, уморени от слънцето и вълните, хората просто не забелязват липсата им, или това е жест на себеосвобождаване, на разкъсване на оковите на цивилизацията и връщане към изначалната голота? Не знам. Знам, обаче какво най-много ме дразнеше в боклуците. Това, че много от тях бяха заровени в пясъка или подпъхнати под камъните. Дали по този начин извършителите смятаха, че боклукът изчезва? И това не знам, но много добре си спомням, че след всяка опаковка от „Фафла”, затисната с камък, ми идваше да стрелям с личния си пистолет, който... не притежавам. Може би беше прав мъжът ми, който поощряваше по своему хигиенизаторските ми набези, като намекваше за някакви граници, след които специалистите по душевни разстройства препоръчвали спешна хоспитализация .

Започнах да се чудя как да накарам хората да не цапат. Вечер пишех по мокрия пясък „Не цапай”, но до сутринта морето го измиваше. По природа съм стеснителна, а вероятно и страхлива, така че отхвърлих варианта за пряка конфронтация с хора, които, съдейки по захвърлените хранителни опаковки, явно си осигуряваха значителен прием на калории всекидневно и може би бягаха по-бързо от мен. Тогава ми хрумна да пиша по тъмно по камъните на плажа стряскащи послания с тебешир. Например – „Не цапай или мама ще стреля” (онзи филм със Сталоун беше много забавен, ако го помните!). Или „Не цапай, стрелям на месо”, което, признавам, беше доста по-малко забавно. Тук мъжът ми каза, че ще ме потърсят от полицията или който там се занимава с терористи. Така че реших да омекотя посланието и да напиша не толкова подсъдното „Който цапа край морето, задник е в лицето”. Защото наистина вярвам, че който цапа край морето и не само, е задник. И няма оправдания като „Кошчето беше препълнено” или „Я, как хубаво я метнах тази бутилка в храстите!” А това за лицето го съчиних, за да им е по-гадно. Щото кой ще ми върже, ако му кажа: „Постъпвате непочтено, господине!” или „Не ви ли е срам, госпожо!”. На морал отдавна никой не се обижда, виж на лице...