В едно интервю казвате, че не вярвате в съдбата, но е трудно човек да повярва, че съдбата няма пръст в начина, по който са ви избрали за ролята на Сандокан. Вие сте първият актьор, с когото се срещат продуцентите.

Не вярвам в съдбата, така е, но вярвам, че някои хора имат психическата способност да прозрат в близкото бъдеще. И може би тази способност е дадена от някакви сили, но ние имаме избор и нашите избори определят живота ни. (Поглежда ме.) Ти избираш – трябва да знаеш това.

Какво си спомняте от кастинга, на който ви избраха за ролята на Сандокан?

Дойдоха в Мумбай и казаха, че ще търсят актьор за ролята на Сандокан из цяла Азия. Видяха ме, аз вече бях направил няколко успешни театрални роли. Не ми казаха нищо, но ме поканиха на кастинг в Рим. След прослушването в Рим никой не ми каза нищо. Вечерта, преди да отлетя обратно за Индия, ме поканиха на вечеря. Реших, че е вечеря от типа „Благодарим ви, че дойдохте!“ По време на вечерята си говориха на италиански, а аз тогава не знаех езика. Накрая ми казаха: „ОК, Кабир, ролята е твоя, трябва да подпишеш този договор, но да знаеш, че парите са много малко.“ (Смях.) Подписах.

С Карол Андре като лейди Мариана в кадър от „Сандокан“

Заминаването ми за Холивуд. Рискувах голяма част от парите, които бях спечелил от „Черният корсар“, „Сандокан“, „Багдадският крадец“. Нямах абсолютно никаква гаранция за нищо. В онези години в Холивуд никой не пишеше роли за индийски актьори и никой не ни канеше на кастинги, затова в началото снимах изключително рядко, което сериозно ме разклати от финансова гледна точка. Но после нещата започнаха да се случват – снимах в „Октопуси“, филм за Джеймс Бонд с Роджър Мур в ролята на Бонд, после в знаменити сериали като „Дързост и красота“ и „Династия“.

Има ли момент от живота ви, за който предпочитате да забравите?

Смъртта на сина ми. Беше на 25 години – момче с брилянтен ум. Завърши Университета в Мериленд, един от най-прочутите университети по информационни технологии в света. После го диагностицираха с шизофрения и накрая се самоуби. Ето това искам да забравя. Искам да не се беше случвало никога. Работеше за най-добрите компании, спомням си, че по онова време цената на компанията Apple беше горе-долу колкото на килограм ябълки, но синът ми каза: „Един ден Apple ще победи“. Беше наистина блестящ ум, изключително чувствително, грижовно момче. Загубата му ме травмира, беляза ме завинаги. Това е голяма скръб. Учиш се да живееш с тази рана, но тя винаги е там.

Откъде идва силната ви връзка с Италия?

Сигурно от факта, че филмът на живота ми  – поредицата за Сандокан – е италианска продукция. Италия е вторият ми дом – и в духовен, и в емоционален смисъл. Първата ми среща с Италия обаче беше разбиваща. Дойдох за кастинга в Рим и ме настаниха в ужасен хотел, отвратителен. И в Индия не бях виждал такъв. Обаче имах само 80 долара в джоба, защото по онова време имаше много строг финансов контрол при напускане на Индия. Не си бях взел никакви дрехи, защото знаех, че в Италия е топло. Обаче не беше топло. Още повече в моя хотел. Щях да умра от студ и художникът по костюмите на „Сандокан“ ми помогна да си купя дреха. Разбрахме се, че ще му върна парите, когато започна да печеля. (Смях.)

Г-н Беди, през цялото време се опитвам да си ви представя как танцувате и пеете в традиционните индийски филми.

(Смях.) Неее, аз не съм танцуващ и пеещ актьор, но обожавам индийските филми от този вид, великолепни са. Имаме най-невероятните хореографи, най-изумителните танци. Що се отнася до тези неща, Холивуд е нищо пред Боливуд.