Не този месец, не следващият, не по-следващият, а по-по-по-следващият. Дааа, ставам на 40. От време на време си представям как ей сега умирам и хората казват: Ех, така и не навърши 40!
Има още време де. И за умиране, и за живеене. Цели три-четири месеца.

Между другото, и Анджелина Джоли стана на 40 тия дни. Не съм сама и не съм в каква да е компания.

Точно преди 10 години написах текст „Ставам на 30“. Беше един от първите ми текстове за EVA. Та 30-те ми минаха супер, благодаря. Направих няколко брилянтни, просто брилянтни грешки, най-добрите. Някой беше казал, че грешките са важни, защото когато грешим, сме най-искрени. В този ред на мисли през 20-те си бях доста по-неискрена и си спестих немалко житейски опит – само и само да не сгреша. Много глупаво!

За тези 10 години познах умората. Тази плътна, все по-малко еластична стена, която всеки път, когато се опиташ да я разбиеш с главата си, те отхвърля назад, давайки ти все по-ясен и по-ясен знак, че не си безсмъртен и че нищо не е безкрайно. Знаете ли какво е умората? Това са бинтовете, с които някога египтяните са обвивали мумиите си. Страхотии пиша, нали? Ами не ми е весело, затова.

Сексът обаче стана по-лесен. Десакрализира се в съзнанието ми, така да се каже, разомагьоса се. Това беше революционната новост на 30-те ми години. Преди това си мислех, че сексът е голяма работа, по-голяма от мен някак. Фиксирах се върху него, мислех го, усложнявах го. Хипнотизираше ме по някакъв начин. Правя секс, леле! Колко е вълнуващо! Дори се разболях от секс в един момент. Не във венерически смисъл, а в психологически.

После обаче – някъде около 35-ата година – изведнъж го преодолях. Не си спомням процеса, спомням си резултата. Сякаш в продължение на години бях вървяла по някакъв дълъг и сладко-мъчен път, а после просто се научих да го вземам с лекота. И всички, които преди това ми разправяха, че най-готиният секс предстои, се оказаха брутално прави. А не им вярвах.

90% от нещата, които ми казваха за 30-те, се оказаха 100% верни. Затова вече съм доста по-малко високомерна към общоизвестните истини, които хората си ги говорят уж така, по инерция. Открих едно нещо – публиката на един рок концерт например винаги пее горе-долу вярно. И колкото повече е тази публика, толкова по-вярно пее. Искам да кажа, че никой не бива да подценява и пренебрегва думите на „хората“. Обикновено т.нар. „хора“ раждат една средностатистическа истина, която е общовалидна. Така че когато много, много хора, познати и непознати, в разговори, във форуми, в книги и филми, ти казват: „Сексът през 30-те е супер“, не мисли, че ти говорят глупости. Ето, вече и аз го казвам.

За 40-те се носят легенди, че тогава този секс съвсем се усъвършенства, но не ми се вярва.

Чувствам се чиста като сълза, защото в основата на всяка от моите брилянтни грешки бе някакъв тип влюбеност и нищичко друго. Никога нищо не направих от друга подбуда и затова в душата ми няма капка разочарование.
Смелостта ми ме предаде на два пъти. Всъщност най-много се страхувам за смелостта си. Парадокс.

Познах удоволствието от брака. Едва сега. Оказа се, че е доста трудно да го призная това. След цялата истерия около „Сексът и градът“ – сериала, под чийто знак минаха моите 30, – се оказа много трудно да признаеш брачната си връзка. Почти толкова, колкото в извън „Сексът и градът“-реалността е трудно да признаеш извънбрачната си такава. Много мъже, много връзки, секс, дрехи, шопинг, приятелки, градски приключения, малко цинизъм, много мартини, любов и Лубутен – такива неща бяха за признаване. А да кажеш „Моят брак не е романтичен, но аз се чувствам добре в него“ – това нямаше да прозвучи добре, уверявам ви.