Не този месец, не следващия, не по-следващия, а по-, по-следващия. Да, ставам на 30. Според Жан Маре трябвало да сме благодарни, че остаряваме. Ама не съм. Не знам защо, но хич не съм благодарна.

Не преигравам. Не мога да го нарека кой знае каква криза или драма. Просто непрекъснато мисля за това, че ставам на 30 години. Не знам как се нарича състоянието, при което непрекъснато мислиш за нещо – сигурно е фобия, мания, обсесия, но временно ще го нарека “моето състояние”. Нормално е. Все пак откакто възрастта ми се измерва с двуцифрено число, първата цифра се е сменяла само веднъж. Беше ужасна година, но друга е темата сега. Ще бъда на 29 до последния възможен момент.

Ако кажа, че получавам истерични припадъци или алимакбийлски халюцинации, понеже ставам на 30, ще излъжа. По-точно този факт ме прави нервна, особено като чуя репликата “трийсетгодишните жени еди-какво си” и осъзная, че говорят за мен. Аз съм трийсетгодишните жени.
След 30-те задължително трябва да ползваш нощен крем и не е лошо да си направиш профилактичен преглед за рак на гърдата. Изобщо с една дума – скапваш се отвсякъде. Макар че всички ти обясняват как влизаш в най-хубавата възраст за жената.

Истината е, че след като навърша 30, просто отпадам от прекрасната пролетна група на “двайсетгодишните”. Нали разбирате – докато трийсетгодишните са “в най-хубавата си възраст”, двайсетгодишните са просто млади. Всичко е толкова прозрачно ясно! Единствената ми утеха е, че според ЮНЕСКО горната граница на “младежката възраст” е 35 години. Боже, тази мисъл наистина ме утешава!

Все още е време за планове, а не за равносметки. Може би винаги е време за планове. Сигурно аз сама съм си виновна, защото не съм позитивна и т.н. Хванах последния влак за първо дете. Знам, знам - сега раждат и на 35, и на 40 дори и са зрели, щастливи майки... Обаче не на мен тези!

Ако слушам сексолозите, след като навърша 30, с мен ще стане нещо и...ме очакват невиждани оргазми и свръхчовешки еротични изживявания. Което ме навежда на грозната мисъл, че когато нещо е в разцвета си, е най-близо до края. Нали знаете колко е хубава още недоразцъфналата роза, колко е нежна и всеки си я купува нея, защото разцъфналата скоро ще прецъфти. Така си е.

От друга страна 20-те години са доста объркан период в човешкия живот. Особено ако са ти минали в България между 1995-2005. Особено ако нямаш пари, нямаш гадже, нямаш приятели, а имаш изпити. И ако още не си отслабнал от пубертета (при мен неотслабването е вечен проблем – пубертетът се сля с бременността). После се дипломираш, трябва да си намериш работа. После трябва да се жениш и да си имаш дете. Обществото си има планове за теб, за които ти разбираш точно когато ти е най-гадно.

Да, доста неща трябва да свършиш между двайсет и трийсет. А всъщност можеш (и дори бих казала трябва, длъжен си!) просто да си безгрижен. Да се смееш, да спиш до обяд, после да ядеш сандвичи и да пиеш кафета, да гледаш филми, да се мотаеш – това е толкова хубаво. Само че аз май вместо да се смея – плачех, вместо да спя до обяд – пушех до обяд и вместо да се мотая – учех. Фактически остават само сандвичите (който ви казва, че от сандвичи се пълнее, е прав, да знаете), кафетата и филмите, но това бяха моите двайсет. Какво пък!

Не че искам да се върна назад. Не че е и възможно де. Не знам точно какво искам, Боже, че да си съчиня една молитва и да ти я отправя. Обаче ти чакай. В един предстоящ миг, в който се почувствам пълна с живот и щастлива, ще ти изкрещя: Ела, завържи ме! Не ме пускай да остарея! Спри времето! Направи чудо и не работи повече по мен. Остави ме така! Какво си мислиш – че като ми направиш някоя и друга бръчка, ще стана твоя шедьовър? Няма, не си ли разбрал? Не ме пипай, да не си посмял! Не искам! Не искам богат житейски опит, този си ми стига. Не искам да помъдрявам, благодаря. Не искам даровете на зрелостта! Така след някоя и друга година ще ми пробуташ и климактериума!

На 20-20 и няколко бях убедена, че ще мога да започвам и приключвам безброй връзки, както «Приятели»-те, сред шеги, закачки и смях в залата. Дори една връзка бе достатъчна, за да ме разубеди. После дойдоха бракът, детето. Бракът е хубаво нещо, което носи опит, понякога горчив. Всъщност ето, дойдох си на думата. Горчиво! Не случайно на сватбите се вика «Горчиво» и всъщност това е, което най-много ме притеснява на прага на 30-те. Това, че си познал огорчението.

Разбира се, не само заради самия брак, но и заради всичко, което го предхожда и съпътства - взаимоотношенията, роднините, битовите проблеми. Просто заради времето, което минава през теб и всички неща, които ти се случват. Появяват се онези бръчици отстрани на устата, които придават на лицето уморено изражение. Мразя ги тези бръчици!

Ето, дори се мразя, че изобщо пиша по темата, че мисля за това, че говоря за бръчки. Говоренето за бръчки е бръчка, но какво да правя! Глупава съм. Не стига, че ме е страх от навлизането в, ужас!, четвъртото десетилетие, но съм и глупава.

Ставам на трийсет. Планирам да отбележа рождения си ден самичка като една секретарка от не си спомням кой филм – ще си купя миниатюрна шоколадова тортичка, ще сложа една свещичка, ще я духна, ще си изпея набързо Happy Birthday и разбира се, ще изям тортичката съвсем сама. Така ще направя.

Естествено, знам ги всичките приказки за това как е важен духът и как в тяло на старица може да се крие сърце на млада пантера, обаче това е още по-тъжно, още по-ужасяващо. Сърце на пантера в тяло на старица?! Това ми е проблемът - любимото ми тяло ще остарее, лицето. Не че са кой знае какво, но са си мои, обичам си ги. Как мога с лекота да преглътна факта, че ще остареят! И не е проблемът толкова в трийсетия ми рожден ден, проблемът е във времето, в това, че трябва да се примириш с него.

Чела съм за различни системи за подмладяване – правиш специални дихателни упражнения, от които се получава хиперокисляване на организма, той се насища с много, много кислород и се изчиства от въглеродния двуокис (от който при обикновеното повърхностно дишане никога не се освобождаваме докрай) и дори белите коси можели да възвърнат предишния си цвят. А също и специален медитативен режим и разбира се – хранителен (преди всичко троскот – ако не знаете, троскотът е един плевел, който расте в градините на хората и те, невежите, го унищожават, за да си пазят картофите.

Обаче от картофите не се подмладяваш, а от троскота – да). Опитвам се да съм иронична, но ако трябва и троскот ще ям, само че малко по-нататък все пак – чак след като напусна младежката възраст според ЮНЕСКО. И така, другото, което знам за подмладяването, е една безумна и прекрасна в безумието си идея на американската астроложка Линда Гудман – много шантава жена, обожавам книгите й.

Та според нея, трябва да си представяме как ДНК спиралите в клетките на тялото ни започват да се въртят в обратна посока, да пием много гроздов сок и забравих какво друго, но пак ще чета. Ето и най-налудничавото й хрумване – трябва да откажем да приемем, че сме смъртни, че изобщо времето и смъртта съществуват. Няма време, няма смърт! Можем да живеем вечно. Знам, много се присмиват на Линда, обаче на мен ми харесва.

Нали и в Библията се казва, че “ако имаш вяра колкото синапено зърно, ще кажеш на тази планина да се премести от тук там и тя ще се премести, и нищо няма да бъде за теб невъзможно”. Ама на Библията никой не смее да се смее. А само ако можех да повярвам! Защото ако живееш триста-четиристотин години, трийсет си е младенческа възраст. Да, няма да е лошо да живеем дълго, дълго, колкото си искаме, във външността, в която се чувстваме най-щастливи. Може след хиляда години и това да стане.

Между другото, социолозите твърдят, че в момент на криза се засилва интересът към трансцеденталното и метафизичното. Казват го за държавите и обществата, но то явно важи и за отделния човек. В такъв случай няма съмнение - в криза съм.

Какво да измисля за оптимистичен край? Нали трябва да има просветление, катарзис и хепи енд. Битието, казват, било буйна река и трябва да се научиш да плуваш с него, защото ако плуваш срещу него, си обречен да загубиш битката. Такива неща чета аз, затрупала съм пода до леглото си с мистични книги, от които си вадя подобни мисли, които ме утешават, и си ги лепя на стената. Ето ви още една – “Вселената ти дава точно това, от което се нуждаеш и което заслужаваш, и трябва да се поучиш от всичко, което ти се случва”. Не знам защо, но и това ме утешава поне за малко. Чувствам, че е вярно, дълбоко в мен усещам, че е вярно.

Така че щом ставам на трийсет – сигурно съм си го заслужила и сигурно имам нужда. Дано да се поуча.