Проглеждане

Честно казано, взех да проглеждам още през първите пет години. Америка ти дава всичко, но нищо никога не е твое. Много хубаво го каза един емигрант руснак: в Америка много лесно се печелят пари, но много трудно се живее. В Русия трудно се печелят пари, но се живее лесно.

В Щатите трябват все повече и повече пари, за да не загубиш това, което си спечелил. Абсолютен капан. С кредитите особено. Тръгне ли да се „пързаля“ кредитната карта – забрави, дотам си… Бях потресен и от образователната система. Ако детето ти е в държавно училище, не го подготвят за нищо. Правят го white trash – бял боклук. Разделение на принципа всяка жаба да си знае гьола.

През 2003-та година направих ресторант в Бруклин. Вложих много пари и труд в него – цели пет години. Когато се усетих, че е за сметка на здравето ми, вече бях много болен. Направих инфаркт и ми сложиха стенд. В началото бях малко уплашен – диетки-миетки, пазех поведение. След това отново му отпуснах края.

Бях вече 295 паунда – 140 килограма. Оправданието ми беше ресторантът. Мисълта, че този начин на живот може да ми струва живота, внезапно ме връхлетя на една Нова година, 2008-ма беше.

Та посрещаме в ресторанта Нова година. Бях решил да го затварям – губех с него по 100 000 долара на година. Удари 12 часът, идва синът ми, прегръща ме, целува ме и ми казва – тате, не искам да те загубя.

Гледам – сълзи в очите му. Едва тогава си дадох сметка докъде съм стигнал. Не можех три крачки да направя, без да се задъхам. Имах диабет, холестеролът ми беше космически стойности. Спях като Батман с апарат – с маска на лицето, целия в жици, защото имах сънна апнея. Имах толкова малко кислород в кръвта, че все едно бях мъртъв от година. Пиех хапчета с шепи.

Затворих ресторанта и почнах да търся помощ в интернет. И така попаднах на Центъра на д-р Емилова във Варна.

Обратният път към България

В самолета към България платих 300 долара повече, за да взема със себе си кислородна бутилка. За да не ми стане нещо по пътя. Бях вече много зле. Никога не съм бил толкова зле.

На първата среща с д-р Емилова дойдох с една чанта лекарства. Тя ги погледна и на третия ден ми каза – хвърляй всички лекарства! Викам – няма да ги хвърлям. „Нали трябва да ми се довериш? Ако искаш да ти помогна, слушай ме.“

Бяхме в хотел „Лебед“ в „Свети Константин и Елена“, там има едни стълби към плажа. Разходих се до плажа и тръгнах да се връщам. Не можах да изкача стълбите. На всяко стъпало спирах да почивам. Но бях упорит с гладуването. 20 дни бях на плодове и чай с мед. Тръгнах на йога. Вече изкачвах стъпалата по-леко. Нито веднъж не прегреших за 20 дни. После 10 дни захранване – то си е пак гладуване. Бях много мотивиран, всичко беше на живот и смърт. Даже цигарите спрях, а пушех по две-три кутии. Сега имам емфизем и пуша отново, но по-малко.

Когато ме видяха, приятелите ми се шашнаха. Бях 20 килограма по-слаб. Хапчетата ги изхвърлих. Изчезнаха и диабети, и апнеи…

Все ме питат не ми ли е било ужасно трудно. Когато си обграден от хора с друга енергия, нещата се случват по-лесно. Затова не мога да правя лечебни гладувания вкъщи. След три месеца направих още едно гладуване.  Отидох си в Хасково за тези три месеца. Приятелите ме чакат. Ама моабети, работи, софри вече не ме интересуват! Строго, по спартански. Даже почнах да „проповядвам“ – какво правите със здравето си?

Аз бях станал друг човек. Гладуването не е само за тялото. Тя душата ти се възвисява, мисленето се променя. Вече не бях черноглед, а неусетно и за самия мен се върнах в младостта си – оптимистичен, необременен, волен. Изкачих връх Шипка с две почивки по една минута. За човек, който не можеше да изкачи стълбите до втория етаж на къщата си, това е подвиг, чудо.

Сутрин ставах, пиех чай, играех йога. И най-малко пет километра пеша. На обяд си хапвах салатка, вечер завършвах с чай. И свалих още 7 килограма. С второто гладуване свалените килограми общо станаха 52. И качих Мусала. Приятелите ми се шегуват: една торба цимент си свалил от себе си…

Любов необяснима

Върнах се в Щатите и започнах да убеждавам семейството си да се приберем в България. Исках да живея в България. Обичам си родината, дори да се държи като мащеха днес. Исках не просто да съществувам и да печеля, а да живея живота си, да се радвам на всеки миг.

Тогава, през 2008-ма, нещата изглеждаха по друг начин – имаше енергия тук, хората правеха бизнес и печелеха. Върнах се 2009-та и всичко тръгна надолу. Жена ми отказа да дойде, беше устроила живота си  в Америка, а и ние отдавна бяхме охладнели един към друг, и, трето, разбра, че съм имал афера с една жена в Боровец.

Разведохме се и аз отново започнах отначало, без опора и с неясна перспектива. През всичките тези години нямах работа. Спестяванията се стопиха. Сега работя към регионалната телевизия на Ес Ком, оператор съм.

Но това не е важно, важното е, че в България срещнах сегашната си любов. Тя е 30 години по-млада от мен, имаме две деца – момиченце и момченце, което е на пет месеца. И така вече съм с три деца. Този ритъм на живот ми харесва. Намерих себе си. Проблемът с Америка беше, че не намерих време да работя това, което обичам. Вместо това изкарвах пари. А те не ме правеха щастлив.