Монументът е 14 метра, плюс постамент от 17 метра, и е цели 80 тона – нещо, с което Хасково е влязъл в раздел „Религия“ на Гинес

Дева Мария закриля и българи, и арменци, и мюсюлмани, и цигани без религия. В днешните трудни не само за Хасково времена е цяло чудо да имаш на кого да се уповаваш.

Животът тук тече на забавен каданс, провинциално семпъл и по човешки топъл, питат те как си и те изслушват, в заведенията (сред тях – три китайски ресторанта!) почти всички пушат, майки с колички се разхождат сред десетките казина и банки, магазини с евтини турски стоки и разцъфнали пролетни дръвчета.

„Този град, в който аз съм роден, за мнозина навярно е скучен. Разпиляват се ден подир ден, просто няма какво да се случи“, се пее в един стар шлагер. И докато посрещат и изпращат разпиляващите се дни, хората, както навсякъде, междувременно се влюбват, разлюбват, женят и разделят. Град като град.

И все пак, питам се, какво ли е да смениш Хасково с град като Ню Йорк и да попаднеш в друго измерение, да приемеш ценности, диаметрално противоположни на ценностите в един провинциален град?

Питам се също и какво ли е обратното – да смениш мегаполис като Ню Йорк с приспивното безвремие на Хасково?

Има един мъж, който знае отговорите и на двата въпроса, при него отивам. Той е на 55 години, арменец, телевизионен оператор по професия, музикант по образование, роден в Хасково. На 30 години е напуснал България, за да спечели за нов живот.

На 48 години се е върнал в България, за да спаси живота си. И връщайки се, е останал в родния си град. Един мъж с лъвска глава и проницателни очи над очилата, посребрена коса, вързана на опашка, силни ръце и премерени приказки. Какво сънува, само той си знае. Но ето какво разказва:

Невинни години

Роден съм през 1960 г. в Хасково. От дете бях артистичен – рисувах, после постъпих в Музикалното училище. Бях на 10, когато си направих сам прожекционен апарат с диапозитиви, също първите си снимки и ги проявих. Майка ми е шивачка, баща ми, бежанец от кланетата в Турция, работеше в Турския театър в Кърджали, на чиято сцена пееше майката на Вежди Рашидов – Кадрие Латифова. Даже сме се шегували, че сме млечни братя с него.

Казармата изкарах във военния оркестър на Хасково. После свирех по сватби и тържества с моя „оркестър без име“. На 24 години се ожених за едно момиче, срещнах го на сватба, на която свирех. И нали музикант къща не храни – зарязах музиката. Сега съжалявам. Имах възможност да изляза в чужбина като музикант, но точно тогава разбрах, че съпругата ми е бременна.

Аз съм много отговорен човек, винаги така вземам решенията. Спрях заниманията с музика и станах фотограф. Главата ми беше пълна с идеи и регистрирах частна фирма. Занимавах се с шивашки цехове, продавах на Димитровградските пазари, въртях звукозаписи, касетки, таксита, какво ли не.

Спомням си възродителния процес  – каква огромна драма беше. Понякога оставяхме детето при леля му в Кърджали. Един ден отивам да си взема сина, но не ме пускат, на входа на града имаше постове. Много ме потресе това. Когато през 1989 г. стана превратът, вече бях узрял да бягам от България. Защото като фотограф видях нещата не само на сцената, където държаха речите, но и зад кулисите.

Новият свят и други открития

С помощта на роднини заминах за Щатите – август 1990 г. кацнах в Ню Йорк. По Коледа пак с тяхна помощ „издърпах“ жена ми и детето, беше на 5 тогава. И израсна там. Знае български, но си е американче. Няма лошо. И в момента работи на хубава работа – тонрежисьор в телевизионната компания NBC.

Жена ми като лекар трябваше да вземе приравнителни изпити. Казах й: ти учи, аз ще работя, за да ви осигуря нормален живот. И го направих. Хората, които ме познават, знаят, че цели седем години съм работил по 16 часа на ден, без нито един почивен ден!

Работех на три места – на бензиностанция през деня, после разнасях до сутринта вестници, пици, бях дървосекач, градинар… Ние, българите, сме си дялани камъни, където ни сложиш, пасваме. А, и в строителството работех. Само самолет не съм карал.

Живеехме в Ню Джърси. Седем години бяхме нелегални – получихме зелени карти чак през 1997 г. Баща ми почина в България, не можах да отида на погребението. А майка ми почина в Щатите, но донесох праха й тук, в България.

Първите седем години в Америка животът ми беше това: отивам на работа, връщам се, лягам, спя, отивам на работа. Като машина! Не можах да видя детето си кога порасна. Събота и неделя майка му го водеше там, където работех, за да го видя. Даже го научих да кара колело на бензиностанцията, в почивките. Просто пропуснах детството му.

Но в Америка който много работи – успява. Купихме си къща. После я ипотекирах и купих втора – за бизнес. И така до четири – къщи имам предвид. Първата къща беше за 250 000 долара. Направихме си сметката, че всеки месец плащаме по 1200 долара наем, по-добре е да вземем ипотечен заем, ще плащаме 2000, но ще имаме дом. Аз трябваше да изкарвам три пъти повече пари, за да живеем нормално. Нямах време да се отдавам на емоции, да философствам – това трябва ли ми, или не, накъде отивам, щастлив ли съм…

Трябваше да бачкам, да оцелявам, да печеля. И в един момент, като се обърнах назад…