Само това ли могат абитуриентите, да броят до дванайсет и да крещят да прегракване? Не, убедих се вчера, на самия 24 май, когато изпращахме последното наше дете, племенницата ми. Не, те могат още много работи тези деца, възпитаниците на елитни столични гимназии! Могат да се оглеждат един друг, да се надпреварват в оригиналност при избора на превозно средство – преди няколко години в Благоевград едно момче дойде с трактор! Могат да пият – някои едвам се държат на краката си още преди да са влезли в ресторанта. Могат да мятат гюбеци под звуците на зурни и тъпани. И то не другаде, а в двора на училището. Където се събират заедно с учителите си.

Аз за първи път от може би моя абитуриентски бал насам отидох заедно с децата в двора на училище. Още на входа ми гръмнаха ушите от звуците на тъпана. Всички пристигащи слизаха от колите и тутакси се закълчваха в дива чалга. Грозна чалга с друсане на задници и бюстове, с отметнати назад глави, често захапали цигара. Зачервени момчета си подават бутилки уиски, изтерзани от неудобните обувки момичета лепят двайсетолевки на челата на циганите, а те думкат, думкат, думкат. Наоколо – роднини с фотоапарати, умилени майчици и татенца, документират паметния ден.

Викам си сигурно, като се посъберат всички, ще има поздравление от директора, поне едно дружно изпяване ако не на химна на братята Кирил и Методий, то поне на някоя от толкова красивите песни, посветени на най-хубавите години в училище, на най-здравите приятелства, които се раждат там. Все пак абитуриентският бал е денят, в който довчерашните ученици правят нещо за първи или за последен път, или и за първи и последен заедно. Обличат се като принцове и принцеси или само в тениски. Напиват се. Казват си нещо хубаво. Снимат се. Пеят. Или както в случая – удрят по един кючек и айде обратно по колите и към ресторанта. С викове едно, две... двананайсет, ууууууу! Това ууууу не ми е ясно защо, може би е адресирано към учителите. На нашите ние ръкопляскахме, когато ги вземахме, за да ги отведем на бала си. И тръгнахме за последната си нощ заедно с песен. Прекрасната песен по текст на Петър Караангов и музика на Тончо Русев. Посвещавам я на всички абитуриенти, за които чалгата е празник, а балът - демонстрация.

Приятели, другари, мои братя,

Разделяме се, тръгваме на път.

По пътя често има силен вятър,

но бурите не ще ни разделят.

По пътя има срещи след разлъка.

Ще минат дни, ще мине младостта,

ний ще се срещнем някой ден по пътя -

утъпкания път към старостта.

Ний ще се срещнем, ще си стиснем длани,

ще поседим до късен нощен час.

Ще дойдем всички, само младостта ни

единствена ще липсва между нас.

По своя път достойно ще преминем,

доволни ще сме в сетния си час.

Животът се измерва не с годините,

а с дирята, оставен след нас.