Не на всеки е дадена силата да промени света. Но и не на всеки му е дадено да издържи това, което се е наложило да изпитат Горбачови. Само за изказванията му срещу корупцията в Съветския съюз Горбачов три пъти е съден. И три пъти губи делата. Срещу него се обръщат всички, които са му били уж приятели. Преживява предателства, интриги, заточение. Днес не съжалява за нищо, освен за едно – че не е успял да спаси най-близкия си човек. Смята, че Раиса не е могла да се справи с всичкото това огромно напрежение и то е разрушило здравето й.

„Защо е това наказание?“, питала през сълзи Раиса. Точно като Тачър, Горбачов е свален с предателство и заговор. През 30-те години сталинистите са депортирали баба му и дядо му като „кулаци“, чупили са ръцете на дядо му и са го екзекутирали. Горбачов е ненавиждал сталинизма заради това и заради ужасите на 40-те години, когато безразборните чистки и гладът са убивали страната му. Всъщност неговата решителност да сложи край на тоталитарния режим води до пуча през 1991 г., когато го принуждават да се оттегли от поста си.

Той е на ваканция в Крим, когато къщата му е обградена. Два военни кораба следят дали няма да избяга по море, пази го въоръжена охрана точно както се случва и с цар Николай II и жена му Александра през метежната 1917 година. Било е ужасяващо, със сигурност много повече за Раиса като майка, отколкото за коравия Горбачов.

Но Горбачови не бягат никъде. Стават затворници в собствения си дом. Само престават да ядат храната, която им дават похитителите. „Това беше най-ужасното и страшно време“, спомня си Ирина Горбачова. А баща й казва: „Тревожната камбана за пръв път звънна във Форос, където на 18 август 1991 г. бяхме интернирани и изолирани от външния свят. Тогава Раиса получи дълбок спазъм в главния мозък, може би микроинсулт. В един момент загуби дар слово, изтръпна й дясната ръка. Запомних очите й в ония минути (виждам ги и сега): в тях имаше уплаха, молба.“ Това е есента, в която той напуска поста президент, страната се разпада, а клеветите и омразата към него се изливат „като мръсни потоци“ и повличат Раиса.

В книгата си той сочи и друг инцидент – през 1998 г. на връщане от Австралия след дълъг и тежък полет Раиса се срива, ръката й отново се схваща, според него това е отново лек инсулт. Година по-късно, през 1999 г., й поставят диагноза рак на кръвта в остра форма. Това краят ли е, пита Раиса, гледайки право в очите Михаил. Не, утре летим за Германия, Мюнстер, в най-добрата клиника на Европа, отговаря той. А през септември се връщат обратно със самолета, с нея, вече мъртва.

Борила се е мъжки с болестта, без да се оплаква. Единственото, което искала от Горбачов, е било да я прегърне и да я вземе на ръце. Тя, която е помагала на деца, болни от рак, давайки хонорара от книгата си, а Горбачов – парите от Нобеловата награда за мир, остава без надежда. Умира само 4 дни преди годишнината от сватбата им, която те празнуват всяка година като за първи път. Изгубва съзнание, докато той държи ръката й и разговарят.

„...Веднъж тихичко си дръпнах ръката. Раиса ме помоли:
- Не си отивай, не ме оставяй. Подръж ме още.
Аз й казах:
- Трябва да почина малко. Гърбът ме заболя.
Тя реагира с тъжен хумор:
- Горбачов, Горбачов, някога ме носеше на ръце, а сега не можеш дори да ме подържиш.
- Това е истина. Но беше отдавна. А и ти тогава беше по-лека, а аз бях по-силен.“

От бележника:
„Почти 50 години с Раиса бяхме заедно, редом, и никога не изпитахме досада. Обратното – винаги ни беше добре да сме двамата. Обичахме се един друг, но дори и за това насаме говорехме рядко. Струваше ни се, че най-важното беше да съхраним всичко онова, което се беше зародило през младостта.“

От бележника:
„Рожденият ден на Раиса. Щеше да бъде на 69 години. … Неведнъж ми е казвала: да доживея до идването на новия век ми стига. Не й достигнаха три месеца. Имахме с нея план: да посрещнем идващата 2000 г. така, че да остане завинаги в спомените. Роди се идеята да посрещнем новия век в Париж, оказа се, че Ирина и внучките не са били в този най-прекрасен град на света. С тази мисъл живяхме дотогава, докато не ни налегна страшната мъка. И въпреки това аз и момичетата осъществихме пътуването до Париж. Това беше техният подарък от Раиса.

… Сега сме на Новодевичето гробище. Донесохме много цветя. Преди Рождество Христово е. През нощта наваля сняг. Донесох нейните любими цветя – червени рози. Пред очите ми е незабравима гледка – червените рози на белия сняг върху надгробната плоча.

Върнахме се, седнахме около масата. На стената нейният голям портрет, цветя, свещите горят, накичената елха, мирисът на бор. На масата имаше всичко, с което тя обичаше да се гощава… сибирски пелмени, торта „Авангард“… След вечеря се качих в кабинета си. Без да включвам осветлението, застанах до прозореца. Осветеният от фенерите двор на вилата, гъстата руска гора и падащият тихо-тихо сняг, като че ли гледах „Лешникотрошачката“ в Болшой театър. В семейството имахме традиция да посрещаме всяка нова година в Болшой театър. Гледахме балета „Лешникотрошачката“, след което се връщахме у дома. Следваше сбогуването със старата година и раздаването на подаръците, които Дядо Мраз се изхитряваше да остави под нашата елха независимо от „засилената охрана“ в президентската резиденция. Музика, веселие... Това са спомени за миналия живот, за времето, когато всички ние бяхме заедно.“

Насаме със себе си

В една лятна вечер на 2010 година Горбачов, конвоиран от шест коли и с полицейска охрана, пристига в дачата на Александър Лебедев, млад руски олигарх, който притежава една трета от „Аерофлот“. Поводът е благотворителна вечеря, на която Горбачов цели да набере пари за асоциацията на името на Раиса за деца, болни от рак.

Горбачов се възхищава на златната душ кабина и огромния вът-решен басейн, но не може да забрави детското креватче на Ирина, направено от стар куфар, и не може да промени идеите си. А те го карат да критикува поведението на тези нови бизнесмени и да иска те да споделят богатството си с повече хора, да отделят повече пари за развитието на Русия и за благотворителност. Но и да ги използва за целите, в които вярва – така, както е използвал „партийните“ си другари.

Горбачов се шегува, разказва невероятни истории от времето на комунизма, дори пее. Но когато си тръгва, в очите му проблясва сълза. Той отива в самотната си спалня, при съня, който често сънува. „Чувам телефона да звъни. Вдигам го и тя ми казва – здравей. Ти ли си, питам, и точно тогава се събуждам.“

По книгата на Михаил Горбачов  „Насаме със себе си“, ИК „Труд“