Какво ли му предстои да разбере в джунглата? Той си представя как ще живее като местните племена, „без ток и обувки със стелки“. С копие ще лови риба, ще я опушва – умение, придобито в тренировъчните лагери на Чуждестранния легион. По време на пътешествието с велосипед в Азия Филип е оцелявал и с охлюви, и със змии, и с уловени в капан мармоти...

Но той е самотен ловец само в екстремни условия. Иначе и на мравките прави път, съвсем в духа на будизма, който изповядва. И не мога да забравя очите му, когато измъкна изпод кучката си три мъртви новородени и отиде да ги погребе в гората. Нито загрубелите му, зачервени от студа ръце, заровени в гъстата козина на котката Помпи, с която споделя самотния си живот в планината...

Филип е бил нараняван само от хора. Като се започне с баща му, който не го е признал за свое дете и не му е дал името си, който не пожела да се покаже при настойчивото желание на Филип да го срещне... От майка му Ганханд, отишла си обидно рано, от брат му Мартин, последвал я наскоро – на тях Филип е посветил „Забравените пътища“. Както и на своите момичета – тригодишната му дъщеря Баяна и майка й Мария, на приятелите си Васко и Ичо, малцината, които смята за близки и с които дели настоящето си на „Беглика“. Затворен и предпазлив по природа, този мъж инстинктивно сяда само с лице към вратата. Заминавайки към непознати територии обаче, не знае дали ще се опази от хората там.       

Единственото неизвестно в уравнението, което пътешественикът трябва да реши, са не отровните змии в амазонската джунгла, бурите, кайманите, насекомите и болестите, а хората, които от засада могат да стрелят по самотната мишена в кануто, носеща се по течението на реката. Филип е научил, че миналата година е бил ранен тежко един южноафриканец, предприел подобно плаване. Но това е пренебрежимо малка опасност за този луд мечтател, според когото: „Неизвестността причинява напрежение, но никога не съм имал напразни надежди да изляза сух от всичко. Никога не изключвам от мислите си най-лошото, но и винаги се старая да предизвиквам вярата си в успеха. В крайна сметка, аз правя това, което обичам, и ако нямам никакви последствия, значи връзката ни с пътя е съмнителна.“

За този път Филип трябва да е много издръжлив, даже по-издръжлив отпреди с колелото. Затова освен че тича като луд из гората по няколко часа на ден пред смаяните погледи на дървосекачите от клана Зверовете, гребе и с кануто в язовира. Храни се по веднъж на ден – вечер, както са го научили пастирите в монголските степи. Главно с ориз или леща. Макар че с нас споделя и туршийката, която сме купили от една баба по пътя, и ракийката към нея, и препечените на печката филийки с домашно краве масло, което сам си пречистил.

Черпи ни с кокази – сок от червени боровинки, киснали в ледена изворна вода. На изпроводяк ни напъхва в багажа и по бурканче сладко от боровинки, набрани наблизо. Разказва как децата, дошли на палатков лагер тук, са омитали простичките манджи на баба Добринка, наета за целта от близкото село. Как самият той се научил да прави лютеница...

В този живот Филип има време за всичко. Сам определя ритъма си с акцент върху тренировките. Денят му започва по тъмно, но въпреки че се прибира в стаичката си почти веднага, след като се стъмни, чете или учи испански и португалски дълго след като и последната цепеница в печката се е разпаднала в бяла пепел. Така написал и „Забравените пътища“, между цепенето на дърва, поддържането на къщичките в лагера, работата с децата, пътуванията да вижда собственото си момиченце...  

„Аз не пътувам за удоволствие. Пътувам, защото нямам друг избор. Пътувам и се опитвам да виждам нещо, което не може никога да залезе, но е възможно скоро да се загуби. Застивам в онова древно и забравено състояние на човека във високата планина – без топлина, без светлина, с мижав запас от храна. Мислите сами идват и си отиват. Не спя. Отивам някъде другаде. Срещам се с непознати неща. И връщайки се, на сутринта, в подгизналата палатка, нищо вече не е същото. Няма ги тези, с които ме свързва кръвта, и така с времето гласът на природата става все по-близък, уединението – по-сладко, вярата – по-ясна, което я прави и по-болезнена.“

Да вярваш в себе си, наистина е болезнено, защото непрекъснато трябва да си доказваш, че можеш. Да вярваш в другите, е още по-трудно – те непрекъснато те предават. Освен в случаите, когато ти повярват и застанат зад теб в осъществяването на мечтите ти. Както са направили двамата варненски бизнесмени, осигурили на Филип специалната екипировка за експедицията в Амазония с мотива: „Щом сами не можем, то нека да сме част от някой, който ще го направи!“

Всеки, който иска да се присъедини към мечтата на Филип Лхамсурен, може да се свърже с него на [email protected].