Да си призная, пропуснах участието на Филип в Сървайвър, то беше кратко. Колеги ми подсказаха да го намеря – много интересен мъж бил, с невероятна съдба. Преди да го потърся, прочетох едно есе за него, не ме покърти. Но бях обещала, че ще поговоря с този герой, Филип Лхамсурен.

На първата ни уговорена среща момъкът от Острова на перлите се изгуби. Звънна ми от някакъв невъзможен адрес, където бил отишъл да ме търси. После се намерихме. Дойде на срещата ни – среден на ръст, рейнджър в маскировъчни панталони, нахлупил дълбоко плетена шапка, замотал около врата си „арафатка“. Седна този корав боец, скръсти в скута си възлести пръсти, помоли за кафе. И ... ме разстреля от упор.

С въпроса „Ще ми помогнете ли да намеря баща си?“ И преди да успея да се окопитя, отвърнах да. Затова ще помоля да ме извините, ако този текст ви заприлича на доклад на частна детективска агенция. С него все пак освен да ви представя мъжа на Ева, трябва да свърша и поне част от обещаното.

Впрочем мога да започна директно. Примерно така: Г-н Росен Паскалев, тук едно момче твърди, че преди почти 30 години майка му, монголката Ганханд Лхамсурен, е заченала от вас и е родила син. Казва се Филип и ви търси. Ако аз имах такъв син, не бих се крила от него, напротив, бих се гордяла...

Гени от два континента

носи в кръвта си това момче. И житейски опит на три пъти по-възрастен отколкото реално е. Майка му е дъщеря на един от премиер министрите на социалистическа Монголия. Завършила Академия за изящни изкуства в Китай, тя се омъжила за българин и с него дошла в България. Където обаче се разделили, а тя не се върнала в Азия, а предпочела да остане. Рисувала, включително и върху текстил, станала член на Съюза на художниците, преподавала изобразително изкуство в училище. И от мимолетна връзка с друг българин си родила син – на същата дата, 5 декември, на която била родена и тя самата. Дала му своята фамилия – Лхамсурен, и го отгледала сам-сама.

Филип си спомня детството си като трудно и безрадостно. Майка му искала той да се занимава с изкуство, натам го подбутвала, но още тогава на него трудно можел да му каже някой какво трябва и какво не трябва да прави. Първите десетина години след раждането майка му живеела в държавно жилище. Станало ужасно трудно след 1989, когато трябвало да излезе на свободен наем. Дала Филип в интернат в София, тя заминала да работи в провинцията. По едно време решила да емигрира в Западна Европа, но през Китай.

 Заминали двамата през 1991. В бежански лагер, в който имало африканци, араби, азиатци от различни части на света, кандидати да намерят убежище в Западна Европа. Лагерът бил под егидата на УНИЦЕФ, може би затова нищо не липсвало. Ганханд била ценена заради това, че владеела няколко езика, била високо образована, при това сама с дете. Но след година и половина престой в лагера и неколкократно разглеждане на кандидатурата й, тя била отхвърлена, тъй като не издържала на конкуренцията на емигрантите от райони с военни конфликти или граждански войни. Платили й обратния билет към демократична България. 

„Мама се сломи от това, обезвери се“, разказва сега Филип. „Искаше да ми осигури по-нормални условия за живот, за учене, за реализация. Мисля, че това беше огромен стрес, който й причини заболяването и в крайна сметка смъртта.“

В София майката и синът заварили купоните. Наели квартира, наложило се скоро да я сменят. Филип, който още преди да заминат в Китай, бил приключил с ученето, се хвърлил да работи каквото му попадне. От 12-годишен имал опит в продаване на вестници, не се страхувал от физическа работа. Сега обаче, хващайки се къде с каквото му падне, се вързал с групировките. Опитал наркотиците. Кражби. Изнудвания. Употребявали го както много други „лоши“ момчета. Но плащал наема, пазарувал, с една дума издържал семейството. Предполага, че майка му се е досещала, но си е мълчала. До момента, в който се прибрал ранен. После пребит. После пиян. В един прекрасен ден на 1997 заявила, че му е купила билет за Улан Батор и го изпраща при сестра си там. Казала му още, че иска поне той да остане жив.

Не я разбрал тогава – било му добре като бандит, имал много пари, обикалял заведенията, пътувал само с таксита. Не искал да ходи никъде, не познавал хората, които тя пожелала да го приберат в Монголия. Е, бил виждал снимки на дядо си и баба си – бивш министър-председател и видна лекарка, първата жена хирург в Улан Батор. С леля си и семейството й се виждал два пъти – единия при транзитно преминаване и за малко, втория – за един месец им бил на гости. В момента обаче тези роднини малко го интересували. Не искал да жертва свободата си заради някакви родителски опасения и тревоги. Затова изчезнал. Една седмица не се прибирал вкъщи. Но някакво уважение или чувство за дълг към майка му го пришпорило да се върне в 6 сутринта в деня на излитането, да си събере багажа и да замине.

Убиец на вълци в степта

Осем месеца в Улан Батор търпели асоциалния си родственик. Стоял затворен в стаята си. Бил дръпнат и зъл. Но му показвали, че го обичат. Докато му станало неудобно и започнал полека-лека да изпълзява от убежището си. За да усети, че за първи път през живота си има истинско семейство. Нямало работа за него, но не искал да седи със скръстени ръце – бил най-якият от всички, затова поел чистенето и готвенето. Както и пазаруването. „Там отиваш на пазара, колят ти животното, нарамваш го и си го носиш вкъщи. Не всеки може да влачи по 50 кила на гръб. Аз се справях.“

Общувал на руски, понаучил и монголски, но както казва, „там си остана тоя език“. През лятото с братовчедка си отишъл на почивка в провинцията. Толкова му харесало да живее в юрта, че пожелал да остане там. Наел се да помага на едно семейство в отглеждането на много добитък. „Пускаш животните сутрин и по цял ден се шляеш. Или готвиш, цепиш дърва. Или ловуваш.“

Филип се запалил по лова – трепел зайци и други степни гризачи. Научил се да язди – просто нямало друг начин да се придвижва. Доста падал, обикаляйки аймаците на кон. Осмелил се да се присъедини към дружинка ловци на вълци. Тъй като в степта има много глутници и те правят бели на хората и животните, целта била да се разпръсват глутниците, като се убиват водачите им. С това се справяли групи местни хаймани, наричащи себе си атамани. Леко каубои го давали и заниманието им на ползу роду изглеждало супер привлекателно за младия пришълец. От малък четял романите на Джек Лондон и Хемингуей, заспивал с мечтата да бъде трапер, истински мъжкар в единоборство с дивата природа.

 Ей сега му било паднало да направи най-силните си и истински желания действителност. Това обаче не се оказало толкова просто, не било достатъчно само да кажеш искам да съм атаман, мога да стрелям и да яздя. Вълчите врагове в Монголия били общност, трудно допускаща нови попълнения. Филип казва, че било като в казармата – отнесъл доста бой и подигравки, само защото бил градско чедо, а не като тях, роден в степта. „Монголците по природа са добри хора, дружелюбни и мили. Но когато се стигне до конфликт, особено в провинцията, той се разрешава по много първичен начин, с ножа.“ 

Стискал зъби Филип и чак след 5 месеца успял да удари вълк. Вкочанясвал от висене на пусия с часове, без да помръдне. Като видел целта, се разтрепервал от прилива на адреналин и не уцелвал. Научил се да контролира емоциите, за да излезе победител от тази игра на нерви. Успял. Приели го като един от тях, килърите на хищници. Страшно му допадало да живее по този начин – месо в жарта, мляко, спане на открито, езда на воля. Бил готов дори да прежали зъбите си, които скоро се разлюлели от скорбут. Само и само да запази този толкова първичен и истински мъжки живот. Съдбата обаче го завъртяла отново към цивилизацията. С лошата новина, че майка му е болна, живее в приют за бедни и има нужда от него.

 Това последното сам го решил, тя дори не му била казала за ситуацията, в която се намирала – известила го леля му. Впрочем Филип имал лошо предчувствие. Може би защото освен кръвно, той бил свързан с майка си и - как да кажа – кармично, родени на една дата. Никога няма да забрави Филип как през 1990 г., когато починал дядо му, той го сънувал, въпреки че не го бил виждал наживо. Сутринта казал на майка си и когато тя звъннала в Монголия, сестра й тъкмо се канела да й съобщи печалната новина.

Фей Ли Пу – китайското кръщение на Филип

Връщайки се в София, младият Лхамсурен наел квартира и прибрал майка си. Прогнозата била лоша – рак на гърдата, открит в късен стадий. Ганханд не вярвала в традиционната медицина и предпочитала да се лекува с билки, които й носели познати китайци. И синът й започнал работа в китайски ресторант, това била единствената възможност за него. Приели го като свой. Покрай хамалогията в кухнята научил китайски. Две години така. Дали му даже и китайско име Фей Ли Пу. Една китайка го преследвала с желание за брак. Той се грижел за майка си, която гаснела пред очите му. И на двамата било ясно, че не им остава много да са заедно. Спряла всички лекарства, за да не удължава агонията, Ганханд издъхнала в ръцете на единствения си близък човек. Вкъщи.

Филип я кремирал и по монголски обичай разпръснал праха й по планините. „В Монголия казват, че мъртвите не трябва да заемат място на тая земя, тя е за живите.“ 

Животът за Филип продължил. С китайците, които останали като неговото второ семейство. С тях празнувал сватби и раждания на бебета. Навивали го да емигрира заедно с тях в Италия. А той не усещал това като свой път, въпреки че не виждал смисъл и да остава в България. Монголия не излизала от главата му, не е излязла и досега. Китайците просто я замествали, временно или не. Филип, който твърди, че късно е забелязал жените, тъй като винаги е водил битка за физическото си оцеляване, смята, че би свързал живота си с азиатка. В Монголия нямал любов, макар да имало оферти, така се изразява Филип. И продължава с това, че някак си го влекат корените му и би искал да види семето си посято при тях...  

След смъртта на майка си се преместил във Варна, не искал нищо да му напомня за преживяната загуба. Там, край морето, срещнал и едно момиче, та заживели заедно. Там и един южноафриканец го подлъгал с работа – ще му плати пътя, но след това ще му удържи парите от заплатата, която ще му дава. Филип веднага се навил, но се явила непреодолима пречка – не бил отслужил. Наложило се да я преодолее с връзки и ходатайства. Само че не да се откачи от казармата, а да се натика в нея. Нямало за него значение къде ще служи и колко. Важно било да му се отвори вратата за емиграция в Южна Африка. Обаче, излизайки от казармата, бил загубил всякаква връзка с обещалия му работа бизнесмен от другия край на света. Бил приключил и с любовната си връзка. Затова се върнал при китайците. Отново Фей Ли Пу. Споделил самотата си с едно момиче – цели три години. Може би затова ги определя като най-спокойния период в живота си.

Освен тънкостите на китайската кухня, усвоил и другите тайни на готварството, за това наистина човек трябва да има не само желание, а и талант. Филип е убеден, че го има, тъй като от съвсем малък му било приятно и интересно в кухнята. А публиката го оценила, когато бил главен готвач на пицария. Той обаче не се виждал да остане в тази роля и на тази територия. Неистовата мечта да хване пътя по широкия свят се оформила в решение да се запише

Доброволец в чуждестранния легион

Одобрили го след като минал успешно през всички медицински, психологически и физически тестове в една от базите в Ница. Възможността след пет години служба да получиш френско гражданство била поблазнила хиляди от цял свят, затова според Филип французите отсявали перфектните мъжки екземпляри. Важно било да не реагираш на провокациите, на които непрекъснато те подлагат при селекцията. Важно било да държиш под контрол емоциите си, докато те унижават сякаш си затворник сред затворници. Важно било да не показваш колко си свободолюбив. „Може би ме избраха и защото нямах семейство, т.е. нямах какво да губя...“

Веднага след одобрението Филип бил изпратен на обучение в база в Пиренеите. „Това беше третата ми казарма след интерната и българската служба, аз от тях бях попил дисциплината, която ме съхрани като личност. В Легиона по друг начин ни начукваха канчетата, нямаше оправдание „не разбирам“ в случай че някой не знаеше френски. Обучението беше в реални бойни действия, тип оцеляване. Ставаха сакатлъци, но всеки отговаряше сам за себе си.“ Филип смята, че дори и беглото знаене на няколко езика му е било от страхотна полза. Войниците се делели на езикови мафии – латиноси, славяноси, нигроси, а той бил навсякъде приет, тъй като комуникирал свободно.

След година му предложили да подпише 5-годишния договор с две възможности за мисии – в Ирак и Афганистан. Той обаче оценил, че с тези хора, които си нямат доверие, не може да застане рамо до рамо в реална военна обстановка. Тогава го изкушили с 3-годишна мисия в най-желаната дестинация – Френска Гвиана. Много трудна, наистина, но даваща възможност за висок военен сертификат, равняващ се на този на американските тюлени. Обещаваща дори чин само след една година. Филип обаче знаел, че в тази мисия е най-висок процентът на дезертьорство и смъртност – прилапвали легионерите с обещания за суперпари като бодигардове в Колумбия или Мексико. Тази перспектива лично него не го блазнела, той не смята себе си за авантюрист. А да бъде килър не искал. Дори и за три години. Решил да съхрани психиката си. Била му по-ценна от перспективата гражданин на Франция. 

С мъдрото решение да откаже засега, но да не затваря вратата към Легиона, се  прибрал отново в България. По-точно в кухнята. Защото пак запасал престилката на готвач. За малко. И това не бил неговия път. Филип не се оплаква. Сдържано обяснява, че се правя с живота си, както може. Но се справя. 

В Сървайвър бил единственият от кандидатите, който приемал супер спокойно известията, че преминава в следващ кръг на кастингите. „Това беше глътката въздух, от която имах нужда в момента“, казва Филип. „И бях сигурен, че няма как да не ме изберат. А ме елиминираха много рано от играта на Острова на перлите, защото видяха в мое лице може би най-сериозния претендент за наградата.“

Говорим си с Филип и за това, че се е включил в Сървайвър заради парите: „Мечтая си да имам свой дом, те щяха да ми помогнат.“ А че е най-оцеляващият навсякъде, няма нужда да доказва на никого – той си го е доказал с целия си досегашен живот. Да, пожелал е да пътува там, където не е бил, да преживее нещо, което не е преживявал. За това Филип насита няма. И още – за да го види отнякъде баща му, на когото всички, които са го познавали, твърдят, че прилича. Майка му е казвала, че баща му бил йога. Затова ми идва наум още нещо да напиша на този тайнствен човек: Г-н Паскалев, синът ви вече е поел собствената си карма, с нищо няма да ви обремени. Искате или не, той е част от живота ви... И вие от неговия.

След като приключил участието си в телевизионното риалити, Филип останал два месеца в Амстердам, при приятели от легиона. Имал време да премисля и да анализира, да съпоставя, да приема или отхвърля. „Дадох си сметка, че до този момент съм живял ето така - казва момъкът и протяга към мен свития си юмрук. - Но много по-хубаво е да го правя така“ - десницата му е с отворена загрубяла длан. Добра ръка, протегната не да иска, а да дава...