А тя е следната: нов тролейбус по линия №9. Пълен в предната си част. Отзад празен. Когато се качвам, разбирам защо. На задната седалка спят двама мъже, в краката им – огромна пълна торба. Миришат нечовешки. Отвращението ми надделява над съжалението. Опитвам се да мина напред, но и там хората са си запушили носовете. Питам шофьора какво може да се направи в такъв случай. Той се изненадва, наистина не е негова работа да знае кой се вози. Въпреки че съм си дупчила билетчето, слизам на следващата спирка. Повръща ми се. Вървя пеша.

Спомням си как през лятото застанах на спирката на автобус 73 на „Красно село“. Под сенника на самата спирка седеше и пушеше ожесточено една жена. Всички други чакащи бяха се групирали на слънце. Разбрах защо по кофти начин – направо отскочих, сподавила порив да върна съдържанието на стомаха си под разбиращите погледи на неколцина от чакащите. Жената, очевидно болна, беше оплескана със засъхнали и пресни изпражнения до петите. Казах си, че няма да се кача в автобуса, ако и тя се качи. Очевидно и други си бяха дали такава дума. 73 дойде и тя беше единствената, която се натовари, превозът беше индивидуален. Всички си останахме за следващия рейс. Аз даже постисках палци в него да няма ситуация, защото покупките ми тежаха, а пари за такси нямах.

Мога да ви разкажа още няколко такива епизода от моя опит с градския транспорт. В които освен редовните и нередовните пътници, водачите и контролиращите органи, присъстват и хора, които предпочитаме да не забелязваме, освен ако не миришат лошо. Но във всички тях някой липсва и тази смрад май е точно защото този някой трайно и натрапчиво липсва. Кой? Ето че пак опрях до този сакрален въпрос. Но все пак искам да знам кой има грижата да ми осигури елементарния комфорт при елементарно пътуване? Кой има грижата да осигури елементарен комфорт на безпризорните и психично болните? Кой е наясно с броя на хората, които спят в подлезите и съответно там удовлетворяват естествените си нужди?