НЕ БЕШЕ ВЪЗМОЖНО да продължаваме да се виждаме от време на време. И Тошко Козаров ни измисли страхотен наш собствен номер. Аз седях в залата като зрител. Гошо, с вид на засукан стар ерген с карирани панталони и гарсонетка, накривена над очите, излизаше на манежа със стар фотоапарат на стойка. Започваше да си търси някого от публиката да го снима. Накрая посочваше мен и ме канеше при него. Снимаше ме, тръгвах си, той ме дръпваше, роклята ми падаше, оставах по костюм, музиката се сменяше и започвахме акробатиката. Накрая ме завърташе около тялото си и ме мяташе високо нагоре... Номерът ни донесе успех не само в цирка. Веднъж го играхме в Народния театър, а за една Нова година – пред Тодор Живков в двореца Врана. Подписахме дори договор за Германия за участие в тв предаването „Шарено котле“, много известна тогава забавно-развлекателна програма. С този номер си изкарвахме хляба около две години. След това Гошо създаде акробатична трупа Кехайови, която ни донесе световна слава.

ГОШО СЪБРА ТРУПА от шест момчета и две момичета, измисли и постави акробатиката, аз и другото момиче ушихме костюмите. Толкова харесаха номера ни, че дирекцията направи прецедент, като ни вкара по средата на сезона в програмата на цирк „Дружба“. И точно тогава, без въобще да знаем, ни гледали американски продуценти. Предложиха ни контракт за „Ринглинг“, най-известния и авторитетен американски цирк, голямата мечта на Гошо. Но не можехме да заминем, предстоеше четири от момчетата да влязат в казармата. Американците обаче толкова ни бяха харесали, че обещаха след две години да подновят предложението си. Междувременно през 1972-а, вече бях на 25 години, родих Деси. Не беше планирано бебе. Даже се замислихме дали да не го махнем. Това е циркът. Контракти, контракти, нямах време да раждам. Сестра ми обаче беше категорично против. Слава богу, послушахме я.

РАБОТИХ В ЦИРКА ДО ШЕСТИЯ МЕСЕЦ… Бяхме в Египет, когато разбрах, че съм бременна с Деси. Беше май, а договорът ни изтичаше през октомври. Наложи се да играя до шестия месец. Почти не се хранех, за да пазя фигурата си, и растях само на гърди. Издържах на зъби. Чак когато се прибрахме в София, се отпуснах и коремът ми изведнъж хвръкна напред. Никога няма да забравя първото си раждане. Мъчиха ме с вакуум, рязаха ме, бебето седя три дни в кувьоз и не ми даваха да го пипна... Но и това мина. И тъй като животът ни беше в цирка, започнахме да отглеждахме Деси по неговите правила. На път, в малко кемперче с масичка, която вечер падаше надолу и ставаше на легло, с малко гардеробче и бебешкото креватче. Като излизахме на манежа, слагахме бебето в количката и го оставяхме при колеги зад кулисите – сега малката ми дъщеря Гери върви по моя път и отглежда точно така двамата си сина.

Бяхме в България, докато Деси стана на 8-9 месеца. После заминахме за Англия, а после момчетата от трупа Кехайови излязоха от казармата, възстановихме акробатиката и дойдоха да ни видят лично собствениците на „Ринглинг“. Подписахме договор за три години и заминахме за Америка през 1974 г. След това бяхме в Полша, Румъния, Япония, Мексико, Кувейт, Русия... Живот на колела.

КЪРМЕХ ГЕРИ ПО ЛЕТИЩАТА… В Русия забременях с втората си дъщеря Гери. Този път играх до четвъртия месец, а като влязох в осмия, се прибрах в България. Гошо остана до приключване на договора и видя Гери чак когато стана на месец и половина. Прибра се, порадва се на бебето и стегнахме куфарите отново за Америка. Беше 1977 година, това беше вторият ни договор за „Ринглинг“. Като тръгнахме, Деси беше на пет годинки, а Гери на 52 дни. В самолета стюардесите ми даваха памперси, а американците ме снимаха по летищата как я кърмя. А аз... Не ми личеше, че съм прясна родилка, но нямах сили да си повдигна ръката, камо ли да правя акробатика. Започнах да репетирам усилено. Висях във въздуха, а от гърдите ми течеше мляко. Трябваше да вляза във форма. Важен е договорът, а не личният живот.

В АМЕРИКАНСКИЯ ВЛАК – БЪЛГАРСКИ ЧЕРГИ... През 1988 г. подписахме трети договор с „Ринглинг“. Тогава циркът пътуваше из Щатите с влак, дълъг една миля, и домът ни беше във вагон. Гери и Деси си имаха свои купета – те вече играеха в цирка, а ние с Гошо – двойно купе. Бях го подредила с черги и битови предмети, за да ми напомня за България. Изкарахме така четири прекрасни години. Но през 1992-а се наложи с Гошо да се приберем в България, въпреки че американците ни предлагаха четвърти договор за две години. Нечовешките натоварвания, на които се подлагаше на манежа – той винаги беше в основата на пирамидата и скачаше на трамплина, за да изхвърли момчетата във въздуха, – си казаха думата – коксартроза на двете тазобедрени стави. Последните 12 месеца дори не играеше, защото видимо куцаше и не можеше да ходи без бастун, а болката беше непоносима. Един ден просто ни събра и каза: „Ето ви трупата, ето ви реквизитите и костюмите, аз съм дотук. Изберете си нов ръководител и продължете.“ Това беше краят на трупата. А всички се разбирахме и си живеехме прекрасно. Всяка вечер партита, скари, играехме, биехме се, тичахме като малки деца... Аз естествено тръгнах с мъжа си. Деси вече се беше омъжила, и тя като мен за цирков артист и остана в Америка с него. Гери, 15-годишна, също остана. Веднага й намериха място в друга трупа – жонглираше, скачаше на въже. А ние с Гошо започнахме да подреждаме новия си живот.

НЕ ИСКАХМЕ зелени карти. Туристическите визи ни стигаха. Америка си беше за американците, ние си имахме дом в България. Гошо обаче непрекъснато го викаха в Щатите да поставя акробатика в един страхотен цирк само с чернокожи. А и той не можеше без цирка, пъпът му беше хвърлен там. Затова решихме шест месеца през лятото да сме в София, шест през зимата – в Америка. Купихме малък апартамент с градинка във Флорида и пътувахме между двете държави като прелетни птици. Но винаги, когато бяхме в България, част от сърцето ми оставаше в Америка при дъщерите ми... Първия шок изживях, когато Гери влезе в номера с моторите. Тя все още е единствената жена, приела предизвикателството на Глобуса на смъртта.