... „МАЙКО, решила съм да карам мотор в Глобуса на смъртта“ – съобщи ми Гери по телефона. „Моля?! Ти чуваш ли се? Това е изключително опасно!“ – „Не се бой. Като на люлка е, ще ме научат.“... В деня, в който Гери влезе в Глобуса, бяхме в Щатите с баща й да я гледаме. Е, няма как да опиша какво изживях. Нищо че разбирах цирковия живот. А може би точно затова сърцето ми се свиваше от ужас. Но когато накрая свалиха каските и се видя, че единият моторист е младо момиче, а публиката възкликна „Ооо!“, щях да се пръсна от гордост. После и Гери порасна и си намери мъж от фамилията на съпруга на Деси. Роди двама сина – Максимус и Зандер. Големият е вече на единадесет години, малкият – на три. И двамата участват в номерата на родителите си, както се случва във всяка циркова фамилия. А Деси си отиде на 32 години... Човек винаги си мисли, че нещастието е за всеки друг, но не и за него. Беше ми дошло времето да се разделя с тази илюзия.

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪННА ЕДНА НОЩ месец след като се бяхме върнали в България. Гери. Плачеше. „Майко, Деси падна от високо. В болница е.“ Само това чух, не помня какво ми говореше след това. После научих, че осем часа са се борили за живота на детето ми. И как се е случило нещастието. Деси имаше един номер на шифон – голям шал, който се закачва под купола на шапитото и се спуска надолу. Докато играела, шифонът се откъснал и тя паднала заедно с него... След като почина, куп адвокати ни убеждаваха да съдим „Ринглинг“. Зет ми беше категоричен: „Да забогатея от смъртта на майката на децата ми? Не искам такива пари. А и няма да я върнем.“

От смъртта на Деси минаха девет години, но още не мога да говоря за нея, без да плача. И не знам дали някога ще мога. Не мога да се примиря, че момичето ми загина, без да е видяло кой знае какво от живота. И че децата му израснаха без майчина любов – внучката ми Зоре вече е на 16 години, а внукът ми Сиан на 14. Наскоро ми разказваха как братовчед им се гушкал в майка си, а те стояли отстрани и гледали. Господи, колко ме заболя! Баща им не се ожени повторно. Преди две години ми поиска разрешение да заживее с приятелка. Какво можех да му кажа? Животът продължава и не можеш да го спреш. После си родиха момченце... Животът наистина продължава. И само понякога по неговия си странен начин изважда нещо от миналото, което болезнено те кара да копнееш да се върнеш назад във времето. Като портмонето на Деси, направено специално за нея след рекордите за Гинес...

Една вечер Зоре разглеждала албума на майка си и си взела в леглото нейна снимка. Сутринта баща й я повикал да отвори пакет, дошъл току-що по пощата и адресиран до Деси. Вътре било портмонето й с гравирано името й върху него. Всички документи били оставени така, както тя ги е подредила със собствените си ръце. Тогава си спомних, че откраднаха портмонето, когато дъщеря ми беше на 18. И ето че след 23 години някой го беше намерил и го беше изпратил, без да знае, че тя отдавна не е между живите... Искам да си спомням Деси жива, жизнена, усмихната и красива, каквато беше, когато влезе в Книгата на Гинес веднъж с 80 обръча, веднъж – със 101. Втория рекорд постави заради компанията Hula Hoop, която оспори първия, защото не бил с нейни обръчи. „Сложи още няколко обръча“ – посъветваха я от „Ринглинг“. Тя започна да репетира със 101. Беше цялата синя. Трябваше да завърти обръчите около себе си поне три пъти. Тя ги завъртя седем. Голям триумф.

ЗА ДЕМОНСТРАЦИЯТА в Холивуд бяха направили за нея специална сцена, беше пълно с хора и с представители на различни телевизии. После завъртя обръчите и в много популярно сутрешно американско тв шоу и това я направи още по-известна... Книгите с рекордите и на нея, и на баща й сега стоят в кабинета на Гошо в софийското ни жилище. Неговите все още не са подобрени. Нейният беше подобрен от рускиня, завъртяла 102 обръча. Но тогава Деси вече беше починала. А преди четири години и Гошо отиде при нея... Точно когато мислиш, че не би могъл да понесеш дори грам мъка повече, животът те подлага на следващото изпитание. И ти го преодоляваш. Като рекорд за Книгата на Гинес.

2010 ГОДИНА. С Гошо правехме сметка на 10 октомври да заминем за Щатите и вече си бяхме купили билети за самолета. Един познат ни дължеше голяма сума пари, всеки ден лъжеше, че ще ги върне, а ние разчитахме на тях за предстоящото пътуване. На 1 октомври Гошо беше ходил при него. Прибра се разстроен, беше получил поредното обещание. Влезе в банята да вземе душ. Аз слязох в шивалнята, скъсявах му една риза. (Мазето на апартамента е преустроено на работилница. Там са шевната машина на Ани и инструментите на Георги Кехайов, с които се е отдавал на любимото си хоби да прави обувки.) Изведнъж чух страхотен трясък. Изтичах горе, крещейки: „Гоше, добре ли си?“ Видях го на пода в банята, подпрян на длани и колене. Посегнах да му помогна да се изправи, той не ми даде, полека-лека стана сам. Обясни ми, че излязъл с погрешния крак от ваната, така се спънал, паднал, ударил си гърдите и много го заболели. Изобщо не се сетих, че е получил инфаркт. Отиде да си легне и... Отиде си. След 43 прекрасни години, които преживяхме заедно. И досега всеки божи ден като вляза в баня – все едно дали тук, или в Америка – картината на смъртта му е пред очите ми. Не мога да я преживея. И вече нищо не е същото... Ще ти разкажа един момент от живота ни.

... СЕДИМ на барчето в софийския ни апартамент и пием сутрешното си кафе. Той ме хваща за ръцете и казва: „Колко си те обичам, Ане!“ – „Знам бе, Гоше. Ама не ми го повтаряй непрекъснато. Ако има втори живот, вярвай, че някой ден пак ще те намеря и пак ще се омъжа за теб.“ Знам, че той го знае, където и да е.

СЪНУВАХ го в навечерието на първата годишнина от смъртта му. Оттогава не е идвал в самотните ми нощи. Деси пък не съм сънувала отдавна, но помня ясно последния си сън с нея. Двете с Гери си говорят и се смеят. Аз ги изчаквам, както правех и в живота. „Хайде, Деси, свършвайте, че искам да те питам нещо.“ – „Добре, питай ме.“ – „Деси, сърдиш ли ми се, мамо?“ Тя махна с ръка: „Да ти се сърдя? Разбира се, че не. Няма за какво.“ Весела е и щастлива. „Айде, чао, каза. Напускам ви.“ Тогава се появи ярка бяла светлина и Деси отиде в нея. Просто си тръгна по пътя.

... АНИ влиза в параклиса, който е направила в един кът от жилището си. Погалва русия кичур от косата на Деси, закрепен на снимката й сред буйната й коса. Кичурът, който й дали преди погребението. Поглежда снимката на Георги. Замисля се за дъщеря си Гери, за децата й, за децата на Деси. И се моли. За живите и за мъртвите. В нейния свят те продължават да са заедно.