Тези дни гледах моноспектакъла на Албена Колева „Шърли Валънтайн“. Постановката е на бащата на Албена -  Тодор Колев, като последен подарък за дъщеря му преди голeмият актьор да си отиде от нас. Спектакълът ми хареса - топъл, женски, оптимистичен, мъдър по онзи непретенциозен начин, по който са мъдри камъкът или дървото. Ролята пасва на Албена като ръкавица, тя играе вдъхновено, точно, без фалшиви интонации. Препоръчвам пиесата.

Половината й действие се развива в Гърция и докато е там, Шърли попада в ресторант със свои сънародници англичани. Донасят им гръцка храна, но те даже не я опитват, защото октоподът им изглежда гадно. Затова отиват в друг ресторант, където да ядат „истинска“ гръцка храна – дюнер.

Английският снобизъм ми припомни за нашите предразсъдъци към съседите. Октоподите  ние ги ядем, но като мантра повтаряме как гърците са мързеливи. От моя островен опит мога да кажа, че мързелив грък в ресторант не съм видяла. Обикновено сме били в семейни кръчми, където от бабата до внучето са впрегнати в това да готвят, обслужват и забавляват клиентите. Ако трябва и сиртаки им играят. Чистачките в къщите, които сме наемали, местни жени, не гастърбайтерки, чистеха перфектно. Погледнете и дворовете на гърците – как те, мързеливите, ги поддържат спретнати, а ние – работливите българи, превръщаме същите тази дворове в отвратителна „инсталация“ от боклуци, прорасляци, минаващи за цветя и кал.

Сега, гърците едва ли ще станат шампиони по трудолюбие като германците, но съвсем не съм сигурна, че са по-мързеливи от нас. И като ходим там, по-добре да оставим предразсъдъците си вкъщи, и да се насладим на гръцкото море и гостоприемство. Няма да забравя как един грък викаше на мъжа ми, който се опитваше да намести колата в претъпкан ферибот от Игуменица, да даде заден с: Назад, назад, май френд. Заради многото български автомобили той беше научил няколко български думи. Но още по-готино беше това „май френд“, което ми остана като хубав послевкус от гръцкото лято.