Вчера излязоха номинациите за „Оскар“ и що да видя - „моят“ филм „Спасяването на господин Банкс“ е извън играта. Във всички категории. Не съм очаквала номинация за „Най-добър филм“, но очаквах за сценарий и за Ема Томпсън поне. Оказа се, че не само аз съм изненадана, но и доста от водещите критици в световната преса. В Huffington Post публикуваха 25 прекрасни снимки на Ема под заглавието „Да надмогнем подигравката с Ема“ или нещо подобно. Самата актриса коментира само с изреченията: „Парамаунт“ натиснаха много Академията за „Вълкът от Уолстрийт“ и той спечели доста номинации. Ние се надявахме и на номинация за най-добър филм. Всички сме много изненадани.“

Аз пък съм изненадана, че Сандра Бълок ще бъде номинирана за „Гравитация“ - впечатляващ филм, безспорно едно от събитията на годината, но там актьорите са функция на визията и никой не може да ме убеди в противното. Откъде-накъде?! Каква роля прави Сандра Бълок?! Ще ви кажа обаче каква роля прави Ема Томпсън в „Спасяването на господин Банкс“.

Филмът е посветен на историята на П.Л. Травърз, авторката на знаменития детско-юношески роман „Мери Попинз“, и ни разказва както нейния живот, така и взаимоотношенията й с компанията „Дисни“ и със самия Уолт Дисни „в ролята му е НЕВЕРОЯТНИЯТ Том Ханкс, който също заслужава статуетка). Сценарият се е концентрирал само върху връзката на писателката с баща й, макар че при нея всичко е интересно и ще ви разкажа набързо само, че тя е била бисексуална, че е ученичка на мистичния гуру Георгий Гурджиев, с когото се е срещала лично; че на 40-годишна възраст си осиновява дете, като го избира по съвет на астролога си. Момчето е ирландче и има брат еднояйчен близнак, който обаче писателката с присъщата си маниакална чепатост отказва да осинови и дори не информира сина си, че има брат близнак. Той разбира това едва 17-годишен, когато на вратата на дома си вижда свой двойник. Шокът му е неописуем. П.Л.Травърз умира на 96-годишна възраст в Лондон, като преди това е удостоена с титлата „Офицер на Британската империя“ – колко подходящо!

За тези неща въобще не става дума в „Спасяването на господин Банкс“, но те са „попили“, не знам как точно, в изпълнението на Ема Томпсън. Тя играе през цялото време с едно особено напрежение в челюстта и скованост в тялото, с леко стиснати устни, с абсолютно непроницаеми очи. Жена, която е прибрала своята женственост, всичките си емоции в скъпоценно ковчеже и го е заключила със златно ключе. Никой не е достоен да погледне там. Единствено баща й знае какво има в това ковчеже, а него отдавна го няма и ковчежето е покрито с паяжини. Ето така играе Ема Томпсън – „глътнала бастун“ стара мома, с незараснали рани, в чиято глава сякаш непрекъснато се върти като на филмова лента загубата на баща й, която тя преживява отново, и отново цял живот. И сякаш истинският й живот е бил тогава, а всичко, което се случва сега е ерзац. Изключително изпълнение! Британската актьорска школа е велика! Да живее! Оскарите този път да си гледат работата, издъниха се.

Ясно е, че е въпрос на позиции, натиск, власт и печалби, но аз винаги съм гледала на Оскар-академията като на консервативна институция в положителния смисъл на думата, която пази златната среда, доброто кино с история, с добри актьорски изпълнения. Класиката, която всъщност през 70-те години предизвика небивалия „бум“ на американското кино с филми като „Кръстникът“ и др., които разчитат на железен сценарий и брилянтни актьори. Струва ми се, че пренебрегването на „Спасяването на мистър Банкс“, който е точно такъв филм, е знаково и показва завой в политиката на Академията. Промяна. Властта на Схемата рухва. Може пък и да е за добро. Както казва един от възмутените филмови наблюдатели: „Може би пък е добре, че Оскарите все още са способни да ни изненадат“.

Списание EVA и лично аз се надяваме, че една несправедливост ще бъде поправена с един отдавна чакан реванш и Лео ще получи статуетката, която обичаме да наричаме „заветна“. Трябва да я получи не просто заради „Вълкът от Уолстрийт“, а заради всичките си филми. И не защото е кой знае колко важно да получи „Оскар“, а защото е изключително тъпо да се правят, че не те виждат, когато целият свят теб гледа.