Бели линийки от дупето на проститутка. Дрога, чу....е, кинти! На скорост, на макс! Гледането на филм за адреналина също е адреналин. Може да е на Скорсезе, чийто творби от 80-те и 90-те, та чак до „Бандите на Ню Йорк“ (2002 г.) много ценя, но този е направен като по калъп, като тиражиран от фабрика за еднакви филми. Пълен с блясък, маймуджулъци, агресия и патос. Прилича на ефектен рапърски клип – с голи мацки, секс, „бело“ и мъже с много пари, скъпи коли и басейни. 

Доколко е велика книгата за „Вълкът от Уолстрийт“? Доколко е велика историята за някой, който лъже всички и печели, помпайки другите с илюзии? Какво печели? Разплаканата си дъщеричка, когато е на път да катастрофира с нея, дрогиран? Предателствата на приятелите си или това, че ги предава сам в крайна сметка всичките, след като ги е излъгал да се включат в собствената му игра. Е, завършва победно в затвор с тенис корт, при това само за три години. Очевидно продължава да живее добре след всички дивотии, които е направил. Дали това е добър модел?

Разберете ме правилно. „Вълкът от Уолстрийт“ е интересен, актьорите – брилянтни, типажите в стил Скорсезе – ярки и характерни. Лео ди Каприо играе както винаги е умеел от „Защо тъгува Гилбърт Грейп“ насам (Не че е първият му филм, по-скоро е първият, в който го гледахме в България). Лео умее. Има и изненада. Матю Макхонъхи този път, в този филм, за няколкото минути поява прави съвършена роля. И въпреки че историята е предсказуема, трите часа минават неусетно, но дали не продават илюзии и модели по същия обаятелен начин, по който героят на Ди Каприо го прави. Ние му даваме нашето внимание, а той ни бомбардира с неговото изкривено забавление, криви илюзии и разрушителен апетит.