“Имението Даунтън“ ми е някакъв абсолютен тв фаворит. Нищо чудно, след като, както писа Ирка - сценаристът му е същият като на друг мой любим филм - „Госфорд Парк“. А отношенията господари – слуги направо са ми някаква страна на чудесата. Моят егалитарен български мозък отказва да смели подобно разделение между класите. Сетих се, че съм чела нещо по въпроса. В една книга, която препоръчвам на приятели - „У дома“ на Бил Брайсън. Брайсън е американец, но натурализиран в Англия, където чувството му за хумор намира добра почва – нещо като тлъст чернозем. В „У дома“ той разказва за различните предмети и стаи в домовете ни – как и кога са се появили, с водопад от суперинтересни, поне за мен, факти. Пише и за слугите, които не са вещи естествено, въпреки че в Англия дори през XIX век били смятани за нещо като домакински уреди: „Било ерата на слугите. Домакинствата имали слуги, както в наше време ние имаме домакински уреди. Обикновените работници имали слуги. Понякога дори слугите имали слуги.“

Ето какво пише Брайсън за позицията на един от любимите ми герои в „Имението Даунтън“ - иконома Карсън. Икономите били най-високопоставените слуги, но поставени в особено деликатно положение. От тях се очаквало да се държат като джентълмени и да изглеждат такива, но за да не ги объркат случайно с господарите, трябвало да носят някакъв белег на по-ниското си положение – например панталоните да не си отиват със сакото.
Лакеите през XVII век пък били оценявани като коне – избирали ги според ръста, телосложението и общата привлекателност. Понякога господарите ги карали да се състезават и залагали на тях сериозни суми.
Йерархията между самите слуги също била строго спазвана. Както виждаме и във филма, докато икономите и лакеите се хранят, кухненската прислужница – младата и леко глуповата Дейзи, им прислужва.
Повечето слуги били жени. Изчислено е, че през 1851 г. една трета от младите жени в Лондон на възраст между 15 и 23 години са били прислужнички (друга една трета са проститутки). Повечето напускали професията към 35-ата си година – най-често, за да се омъжат.

Имало и правила колко слуги се падат на един човек. В едно от именията на Уестминстърския херцог имало 300 слуги. Смятало се, че ако си с благороден произход, трябва да имаш най-малко 25 слуги. Минимумът на домакинство от средната класа бил готвачка и две домашни прислужници. Най-зле били прислужниците в по-бедните семейства, които трябвало да вършат всичко сами. Обичайно работели от 6,30 сутринта до 10 вечерта и то ако нямало някакво извънредно събитие като гости за вечеря. Тогава се събирали и по 17 часа. Слугинският труд бил робски тежък. Трябвало да чистят по 5 пъти на ден всички господарски стаи, да палят камините, да лъскат приборите и обувките, да перат, готвят, да изпразват цукалата, но най-тежко изглежда е било, когато трябвало да се пълни ваната за къпането на господарите, която побирала средно 45 галона. Водата се топлела в кухнята и се качвала горе в специални съдове. После съответно ваната трябвало да се изпразни.

Господарите смятали разделението между хората за абсолютно естествено. Героинята на Маги Смит във филма – лейди Вайълет, възрази срещу настаняването на ранени във войната офицери и войници в едно помещение, защото ранговете не трябвало смесват, това изнервяло всички. Бил Брайсън описва как господарите не изпитвали жалост към слугите, поне не повече, отколкото към кучетата си. Понякога карали обслужващите да си сменят имената – например вторият слуга винаги да се казва Джонсън, за да не трябва да запомнят различни имена в случай че „някой слуга напусне или попадне под колелата на някоя каляска“.
И това отношение съвсем не си отива с XIX век. Вирджиния Улф описва в дневниците си колко е трудно да запазиш търпение при общуване със слугите, а нейната съвременничка, американската поетеса и феминистка Една Милей, пише: „Единствените хора, които наистина ненавиждам, са слугите. Те всъщност не са истински човешки същества.“
О, Една, същото са говорели малко по-преди и за жените, не помниш ли?