Понеже бях от последните двама-трима българи, които още не бяха ходили в Париж, отидох.

Вероятно начинът, по който костюмите стоят на френските юпита, пътуващи с линия 1 на метрото към кв. La Defence, е регистриран като част от културното наследство на ЮНЕСКО. Ако не е – да го направят. И всички бяха с айфон 5 и слушалки в ушите. Сигурно иначе не те назначават за френско юпи.

Докато зяпах бижута пред витрините на площад „Вандом“, мъж ме побутна по ръката и ми подаде огромна златна халка. В смисъл: изпуснала сте я. За добрината си искаше само да бъде почерпен с едно кафе. По-точно с парите за едно кафе. После се оказа, че номерът с намерения пръстен е разпространен в Париж почти колкото кроасаните.

Пак до пл. „Вандом“ опитах най-препоръчителните най-френски сладки – макарони, от сладкарския бутик Laduree. С вкус на юзу – японския лимон, и с шоколад от Доминикана. За разлика от „българските“ не са толкова покъртително сладки, трошливи и усещаш вкуса на плодовете или подправките, с които са направени. Спокойно могат да ги препоръчват като лекарство срещу лошо настроение. Въпреки че Париж и лошо настроение?!

Под хълма на Монмартър си поръчахме лучена супа за радост на сервитьора. Около нас беше пълно с американци, които ядяха бургери с картофи. Никаква френска кухня не може да ги отклони тези хора от правата бургерска вяра. Сега разбирам защо „Яж, моли се и обичай“ имаше такъв успех. Идеята да ядеш местна храна явно за американците е вълнуваща... на книга. Но чак пък наистина да го направиш. Разбира се, става дума за масовия турист.

Сутрин през прозореца ни на ул. „Ламартин“, 9-и арондисман, нахлуваше аромата на прясно изпечени кроасани. С масло! Изобщо френската кухня е масло. Чудно е как парижани успяват да са толкова елегантни, там наистина няма или почти няма дебели хора. Да не говорим, че и вегетарианството не е на почит. В ресторантите дори салатите са с шунка или риба. Е, веднъж попаднах на безмесна салата – в бистрото на прочутия магазин Printemps, и това беше единственото нещо, което не ставаше за ядене по време на престоя ни. Кръгъл зелен фасул, клонче чери домати, една камба, с претенцията да са запечени, неовкусени. Което беше странно – навсякъде другаде салатите бяха добре подправени. Все пак – препоръчваме бистрото в  Printemps заради гледката отвисоко към Париж и абсолютно възхитителния купол от цветно стъкло в стил ар нуво. Поръчайте розе и се насладете на елегантния миг.

Опитахме и прочутите сладоледи Berthillon – непосредствено до моста, който свърза островите Сите и Сен Луи, откриват се лесно по вечната опашка отпред. Плодовите са от типа сорбе, което не е точно моят вкус, но шоколадовият беше истински добър.

Видяхме висока азиатка, облечена от глава до пети в Chanel, да прекосява пл. „Вандом“ по посока хотел Ritz, където е живяла в последните си години Мадмоазел. Беше нещо като материализираният дух на висшата мода. Дори заподозряхме, че може да е рекламно лице и да я пускат да минава по този маршрут на всеки 1 час. Изчакахме почти час. Не мина повторно.

Близо половината от децата, които видяхме край парижките забележителности, водени от учителите им, бяха тъмнокожи. Париж е наистина много пъстър етнически. Има страхотни чернокожи жени, които обогатяват стрийтмодата с цветовете и осанката на афропринцеси.

Всички клишета за Париж са верни, ужасно красив е, големите булеварди са големи, храната е вкусна, жените са смущаващо елегантни. Има и изключения – клишето, че отказват да говорят английски. Навсякъде го говорят, имат и менюта на английски. И са любезни.