Дребна, руса, плаха, тя винаги успява. Не обича да говори много, ако го прави, то е тихо и ненатрапчиво. Умее да слуша. Изглежда така, сякаш известността й напоследък я притеснява. Ако е седнала в заведение, става, за да се ръкува с всеки, който я разпознае и се устреми към нея.

Крие крехката си женственост зад панталон с проста кройка и семпла ленена блуза. Казва, че е напълняла, затова пази протеинова диета - яде само месо и зеленчуци.

Никакви бижута, като изключим миниатюрното пръстенче. "Не че имах кой знае какви скъпоценности, но като ми обраха квартирата, се разделих с всичките си бижута." Чантичката й също прилича на бижу, обшита с мъниста и седеф. "Нали е красива, от Гърция си я купих миналата година."

Единственият признак за някакво кокетство у Елена е косата, която тя - независимо дали връзва на опашка или оставя пусната - напоследък прехвърля през лявото си рамо.

Ако някой си мисли, че трите месеца в окото на циклона в Ирак са й достатъчни за тази година и сега ще почива - жестоко се заблуждава. Защото Йончева дори и когато ходи на почивка, пак не изключва репортерския си рефлекс - последната й идея е да направи филм за антиглобалистите. Затова беше в Солун по време на срещата на върха. Впечатлена е от анархистите в предните редици на движението, затова сега, когато ходи в Гърция уж на почивка с гаджето си, направи контакти с техни представители и продължи да работи над филма.

За Елена журналистиката е нещо повече от професия, тя е начин на живот, колкото и да е банализирана тая фраза. От всяко събитие, което отразява, тя има освен документални кадри и някакъв материален знак. В мансардата, където живеят заедно със Сергей, а отскоро и с котката Лайла, навсякъде присъства професията й - с предмети от цял свят, които на нея й говорят повече отколкото на всеки друг. И когато ги вземе в ръка, може да разказва с часове за ситуацията, с която са свързани. Колекция от спомени.

Тъкмо така решавам да я покажа - у дома й, край масата, на която работи, заобиколена със своите реликви.

Започваме със сълзи. Защото първата вещ, която репортерката вади, е изгърмяна бомбичка със сълзотворен газ, донесена от Солун. Стои адски нелепо редом с чашите чай и уиски, чуждо тяло в обстановката. По нея явно са полепнали следи от предизвикващия парене и сълзене химикал, защото очите ни потичат моментално. "Представяш ли си какво е било там, на демонстрациите, които снимахме? Целите бяхме в жълта мъгла, беше страхотен хаос. Към 30 000 антиглобалисти се сблъскаха с полицията при опита да бъдат разпръснати. Нищо не виждахме, все едно бяхме натрили очите си с люта чушка, но операторът снимаше ли, снимаше. Имахме бутилки с минерална вода в раниците си, измихме се с тях, после на една бензиностанция целите се обляхме с маркуч..."

Елена вади и предпазната маска, която й дали, но тя не повярвала, че ще се наложи да я ползва. Затова не взела и очилата. Когато се прибирали от "полесражението", операторът грабнал за спомен бомбичката, а Елена прибрала едно анархистко знаме. Пази го заедно с арабската кърпа от Ирак. Тя й помогнала, когато на пазара в Багдад, където била паднала американска ракета, я застигнала пясъчна буря. Елена си завила лицето, за да не гълта червеникавия прах, от който всичко се виждало сякаш през филтър. Според нея по-страшен от бурята е дъждът, който започва да вали след това - от небето се стича кал, прави те на парцал, сякаш потопен в кална локва.

 

Сред арабските "скъпоценности", които Елена много обича, е една стара сребърна гривна. Купила я от баба номадка на един пазар в Афганистан. Освен че е много красива, казали й, че камъкът в нея пази от уроки.

Другите камъни в колекцията са от полилеите в двореца на Саддам. "Мародерите бяха изнесли всичко. И тъй като полилеите бяха окачени високо и не бяха успели да ги плячкосат, бяха ги изпотрошили с тояги. Подовете бяха постлани с полираните стъкълца. Аз си гребнах няколко за спомен. После, като си тръгвах от Багдад, на границата научих, че и журналисти са били хванати да изнасят ценности от разрушените дворци и музеи. Старателно ни проверяваха багажа, до стъкълцата не стигнаха. А представяш ли си да са диаманти, които Саддам да е маскирал като евтини украшения върху полилеите в дворците си? С тях бих могла да направя една телевизия или поне едно добро студио!"

Елена се засмива и предлага да запалим по една пура. В Ирак пропушила - това според нея убивало вкуса и миризмата на бомбардировките наоколо. Всички колеги запалвали, черпели се един друг, обединени от чувството за общност. Другият начин да се справи със стреса, да не се поддаде на паниката за Елена били разговорите с близките й. Тя непрекъснато искала не да разказва за себе си, а да слуша за другия живот тук, в България, да не губи връзката с него. "Знаеш ли, че в Багдад си лакирах ноктите, при все че тук не го правя често. Козметичната чантичка ме спасяваше от ужаса, от чувството за обреченост на моменти... Аз имам свойството да се мобилизирам в критични ситуации. Въпрос на психика. Ей сега някой да си пореже пръста пред очите ми, ще припадна при вида на кръвта. Но там снимах ужасяващи картини и не трепвах, сякаш го правеше някой друг."

Докато разказва всичко това, с отработени движения се справя с пурата - отрязва крайчето й, потапя го в чаша с уиски - за да е по-добър вкусът. Цигарите ги оставила на Сергей, като се върнала, желанието й да пали преминало. Виж, пурите са друго нещо. Избира си кубински, приятели й подаряват различни марки. Вече май е време да си купи специална кутия, която да ги овлажнява. Макар че и без кутия се справя - знае един трик: слагаш пурата в дамски чорап и в банята. Докато се изкъпеш, тя е готова.

Да й се не надява човек на тази Елена! Пълна е с изненади. Като например с тезата за женствения образ на войната, която вече е игра за журналисти. "Репортерите не са сред войската, а сред хората. И не може да се каже дали мъжете, или жените са по-добри. Важното е не да стоиш, а да се върнеш с пълна кошница."

Със своята "кошница" Йончева отсрами българската журналистика, дори и след като й откраднаха заснета касета при покушението в Багдад. От това място, където животът й увисна на косъм, тя е запазила една гилза от Калашников. Минали с колегите отново оттам, след като ги пуснали, и един от тях събрал гилзите. "Мъжете се сещат да правят подобни неща, после ми ги подаряват", казва Елена. И изведнъж добавя, че в Ирак спряла да сънува. Това е обяснимо - да спиш е трудно от постоянното напрежение и ужас, камо ли да сънуваш. Странно е, че и сега, вече у дома, потъва в съня като в пещера и никакви видения не я спохождат. За което съжалява, защото преди сме си говорили за сънища като за цветни пълнометражни филми...

Не всичките й експонати са свързани с драматични събития. В качеството си пак на репортерка тя е купувала малки символи - от Ушуайа, последната суша преди Антарктида, две прегърнати пингвинчета, от Турция - приказно красив метален фенер, от Ирак - Аладинова лампа от продавача, за когото правила репортаж. Той й разказал, че туристите се надяват избраната от тях лампа да е точно вълшебната, вярно, че е приказка, но все пак...Най-много си купували инспекторите от ООН, един напазарувал 10 наведнъж. На въпроса дали е проверила вече своята, Елена се усмихва лъчезарно: "Не съм." А какво би си пожелала, ако от нея изведнъж изскочи всемогъщият дух? "Да не изгубя никога свободата си", отговаря простичко тя и добавя, че тъкмо тя най-много й е липсвала по време на войната в Ирак. Аз добавям, че вероятно пак заради нея Елена все още не е узаконила връзката си със Сергей, с когото отдавна живеят заедно.