Час след отварянето на касата на Сатиричния театър, в деня, в който пуснали за продажба билетите за месец февруари, моята приятелка Дили успяла да купи 3 за моноспектакъла на Мариус Куркински, на втория ред. Само там имало места. Билетите за спектакъла са продадени до края на месеца. Чудно! Бяхме толкова близо до сцената, че направо влязох в действието. Леле, колко е увличащ този Мариус! Започна леко, леко... с разказа „Нероден Петко“ на Ангел Каралийчев. Семпла реч, семпъл декор (фенер, стол, масичка и сандък на мъртвец), а Куркински – абсолютно ненатрапващо облечен. Обаче!изиграващ и изпълващ със смисъл всяка дума – тези на всички герои и на разказвача. За час и 15 минути ни разходи из пет приказки и предания, преразказани от Каралийчев. Започна от раждането и завърши със смъртта, тръгна от смешното и глупавото и ни остави при тъжното и неизбежното. Измъкна ни от всичко – от ежедневието, от мислите ни, от всичко, което се върти в главите ни и ни заведе в друга ярка паралелна реалност. Беше настръхващо! На финала, докато аплодирахме, се обърнах назад и видях пълната зала и различния блясък в очите на хората. Погледнах Мариус. Изглеждаше щастлив и благодарен. А на мен ми беше още трудно да се върна. Толкова е истински на сцената, че си мислех къде всъщност живее, къде е себе си Мариус Куркински.
Приятел ми беше звънял по време на спектакъла. Бях изключила звука на телефона. Върнах обаждането. Не бях адекватна. Пратих някакъв телефон, който ми поиска. Още бях другаде. Държа ме дълго, докато пиехме после чай.

А днес прочетох какво казва Куркински за новия си моноспектакъл: „Това са гласовете на майките и бащите ни, на бабите и дядовците ни, на големите ни писатели. Те си приличат, трябва да стоят в душите ни като спомен и опора за един прекрасен свят. Свят в който да се завърнем. Театърът трябва непрестанно да припомня тези гласове, тази нежна душевност, защото те ни трябват. Паметта ражда надежда."

Много е хубаво, Мариус! Благодаря ти!