Мой приятел спал с японка. Ама не от онези порцелановите, съвършени източни красавици, ами такава обикновена. А, ако сте чели книгите на Амели Нотомб, няма нищо по-ужасно за една японка от това да не е съвършена красавица. Неговата японка била пълничка, нисичка и с жълтеникава кожа. Занимавала се с научна дейност, и аз не разбрах каква точно. Една вечер той я поканил в къщи, където се напили страшно. Тя пила много вино, пушила много цигари и се смеела високо и силно - в тези отношения въобще не приличала на японка. Яли кебапчета, купени от някаква сръбска скара. Накрая, като на кино, японката, както си се смяла, смяла и започнала да реве. Нали в най-високата си точка физиологическият смях се разрешава с плач, но тук било намесено и виното сигурно. Разревала се, разхълцала се... на другия ден си тръгвала обратно за Япония. Казала му, че е най-самотният човек на света, че майка й я подтиска с непрекъснатите си натяквания, че е дебела, че шефът й я смила от бачкане, че сега ще работи четири седмици без почивка, за да си отработи тези десетина дни, които е прекарала в България... И че в живота й няма нищо друго, освен работа, метро (пътува два или май три часа с метро на отиване за работа и още толкова на връщане!) и легло, обаче леглото й се намирало в една стая с това на баба й.

Моят приятел не казал и дума, вдигнал я на ръце (после получи херния от този романтичен напън и дори го оперираха) и я занесъл в леглото. Така японката получила няколко дози от най-добрия лек срещу самотата, а после започнала да идва през три месеца. И въобще не й пукало колко трябва да отработва. Накрая записала някакъв измислена магистратура в България и дошла тук за цели шест месеца. И моят приятел разправяше, че се била подготвила специално за тези шест месеца и му показала разни източни сексуални тънкости. Била станала най-щастливата японка на света.

Накрая се разделили, защото в някакъв разговор той казал на техен общ приятел: „Ти знаеш ли, че в тъпата Япония живеят най-самотните хора на света!“