снимка георги колев, радич банев

На 27 юли 2003 г. във Варна бизнес дамата Ваня Червенкова е простреляна с 6 куршума. Медиите я обявяват за убита, тя обаче оцелява. В момента готви книга за драматичните събития от живота си. Признава, че за това я е вдъхновила залятата с киселина Мария Станева, която написа автобиография, откупена сега за сценарий в Холивуд. Когато вестниците пишат за Ваня, често използват определението "скандална", затова признавам, че имах своите резерви, преди да се срещнем. Но в офиса си тя ми звучи обезоръжаващо искрено. Телефонът й звъни през 5 минути, през прозореца влиза шумът на трамвая, по стъклените етажерки са наредени списания за дизайн, заедно с "Лолита" на Набоков, а в ъгъла стоят въпросително чифт елегантни обувки, гарнирани със змийска кожа, и кутия шампанско Moet&Chandon.
Какво е да оживееш, след като наемни убийци са те простреляли пред очите на детето ти? Какво правиш със страха, болката, с яростта? Питаш ли се как си стигнал до изстрелите, имаш ли вина? Как после продължаваш напред и откъде взимаш сили за нови върхове и падения, които неизменно се редуват в живота на всеки човек? Няма лесни отговори на тези въпроси, но Ваня Червенкова се опитва да ги даде.

преди куршумите
В живота всичко е свързано, всяка акция предизвиква реакция и затова ми беше интересно да разбера какъв е бил пътят на Ваня преди изстрелите да преобърнат живота й. Как при нея се е проявил ефектът на пеперудата - онази верига от причинно-следствени действия, която показва как, ако някога сме замахнали с ръката си, по друго време и на друго място това може да повлияе върху нас и останалите хора. Ваня ме изненадва с признанието, че като млада е участвала в т.нар. възродителен процес, при това "по собствено убеждение"! Дори твърди, че се сприятелявала с преименуваните от нея турци. Когато след 2 години те тръгнали на "Голямата екскурзия", й подарявали сервизи и китеници, казвали й "благодаря". С този товар от турските "благодаря" я сварва демокрацията. За кратко изпада в криза. После обаче тегли заем и заминава за Армения през Грузия да купува микробусчета за маршрутни таксита във Варна. В Грузия се задържа цели 7 месеца заради разгорелия се граждански конфликт между привържениците на Звияд Гамсахурдия и Едуард Шеварднадзе. Страната е блокирана, пътищата - минирани и тя е в истински капан. Братоубийствената война я ужасява, но грузинците й харесват. Вместо с микробусчета от Армения Ваня се завръща с военни машини, които продава на сръбското правителство, воюващо в Босна. Става свидетел и на тази гражданска война. След Сърбия и Босна вече е натрупала капитал и взима под аренда завода за пектин в Перник. Произвежда денонощно алкохол - ракия, водка. Зарежда почти цяла България. Покрай дистрибуцията на стоката се запознава с актуалните по това време борци, повечето вече покойници, като Крушата, Васил Илиев, Наско Комшев. По това време - 1990-91 г., тя се мести от Варна в София. "Големият бизнес ме грабна и нямах време да обръщам внимание на личния си живот. Много хора тогава ме познаваха като агресивен човек. Когато се занимаваш с нещо подобно, трябва да имаш здрава ръка, да управляваш по сталински, защото манталитетът на българина е такъв, че ако не те окраде, то поне ще те излъже. Наричаха ме "Желязната лейди", но иначе нямаше да оцелея. Малко след това построих собствена фабрика, лицензирана да произвежда алкохол, абсолютно официално, в Костинброд."

Стига с този бизнес, си казвам, и я моля да ми говори за личния си живот. Тя има дете, но кой е бащата? Ваня ме смайва: "Моето дете е създадено по чисто биологичен път. Избрах си донор, от когото съм взела само генетичния материал. От много работа не ми оставаше време да създам семейство, но физиологията ми подсказваше, че е време да си направя детенце. Дъщеря ми знае цялата тази история, аз съм й я обяснила от много малка." После ми разказва за мъжа на живота си.

човек и добре да живее, се влюбва
Разказът й е толкова емоционален, че го предавам дословно. Освен това, ако перифразирам Толстой - всички щастливи любови си приличат, нещастните са нещастни по своему. Чуйте нейната: "Не беше любов от пръв поглед. Дълго време бяхме просто приятели. Постепенно осъзнах, че е много точен като мъж. Започнахме да живеем на семейни начала, много се обичахме. Разделиха ни лоши хора. Когато това стана, не ми се живееше. Бях толкова зле, че цели месеци не съм излизала от къщи. От сутрин до вечер на колене се молех пред иконите Господ да ми го върне. Дори забравих, че имам дете. (После съм си мислела, че Господ затова ни раздели и ме наказа, защото наистина е имало моменти, когато съм обичала този мъж повече от детето. Сега знам, че за една майка това е абсолютно недопустимо. Най-важното в живота на един родител трябва да бъде неговото дете, защото то е кръв от кръвта му.) Сравнявам тази болка с онази, когато ме убиха физически (очите й се насълзяват). Но когато ме простреляха, се борех за живота си със сетни сили, докато след раздялата исках да се предам, въпреки че имах дете, и да умра. Това беше психическата ми смърт. За мен този мъж си остава единственият, когото съм обичала. След раздялата ни почти година и 8 месеца не съм поглеждала друго същество от мъжки пол, дори куче и котка. Страхувах се, че ще стана мизантроп. Тръгнах по манастири. Дадох обет, че няма да ям 30 дена, само на вода ще бъда, за да ми даде Господ знак, че ще ми го върне. Издържах 38 дена, дъхът ми започна да мирише на ацетон, бях прежълтяла. Но Господ не ми го прати. Тогава реших, че ще си го връщам по неестествен начин - както ми го бяха отнели: намирах пред къщата си муски с арабски писания, яйца, сапуни, кръстове по цялата си врата. Страшно много пари дадох тогава. Ходих при всевъзможни врачки, нумеролози, екстрасенси, ходжи, имами, в специална джамия в Истанбул, в Москва при психотерапевт. Водих си списък - 87 врачки и гледачки. Не го препоръчвам на никого, нищо добро не видях от тези скитания. Това само ме умори, затлачи бизнеса ми и мен като човек. Промени се физиологията ми като жена. 2 години не правих секс. Но не съм намразила този човек. Все още го обичам - като спомен, не като мъж."