Глава в тортата, веднага!

Теория и практика на илюзиите – десет години по-късно

Ирис Крилатска 05 декември 2017

 

Във филма „Сватбата на най-добрия ми приятел“ има един момент, когато Джулия Робъртс и нейният най-добър приятел, който ще се жени за друга, танцуват на корабчето, движещо се по Хъдсън, над главите им се редуват облени в слънце късове небе и сенките на мостовете над реката и двамата някак без думи осъзнават, че моментът, в който са могли да бъдат заедно, е безвъзвратно отминал. Чудесна сцена! После героинята на Джулия обаче отказа да приеме това, реши, че просто нещо не са се разбрали през годините, втурна се да се бори за тази вече невъзможна любов и натвори куп глупости. Някой ще каже, че ако се беше смирила, нямаше да има готин филм. Е, да, нямаше да има. Много е трудно да промотираш смирението. Всички го смятат за жалка работа. Всички искаме да бъдем герои от филми.

Хемингуей има разказ за едно момче сервитьорче в някаква кръчма, където обядвали тореадори. То много искало да стане матадор, да излезе на арената и да застане очи в очи срещу огромния чудовищен бик. Негов приятел му казва: Само си мислиш, че не те е страх. Като застанеш срещу бика, ще се напикаеш от ужас. Момчето продължава да твърди, че не се страхува, и тогава приятелят му предлага да опитат да разиграят подобна ситуация. Той завързва за предните два крака на една табуретка остри касапски ножове, слага табуретката на главата си и застава срещу кандидат-матадора. Момчето много добре знае колко остри са ножовете и веднага разбира разликата между фантазията и реалността. Въпреки това двамата започват да разиграват фалшива корида, но така се случва, че в един момент момчето, което иска да стане матадор, наистина е промушено по невнимание от острите ножове и умира за секунди. „Умря, пълен с илюзии“ – цитира Хемингуей древна испанска поговорка. Разликата е, че ножовете на реалността винаги са остри и раняващи и могат да бъдат смъртоносни.

Та исках да кажа, че когато не си умрял достатъчно млад, а доживявайки 41-годишна възраст – мисля, че спокойно влизам в графата на оцелелите от младостта, – трябва да приемеш, че ще се разделиш с най-сладките илюзии. И това е готино, не е лошо. Спасително е дори, изпълнено е с надежда. Основната илюзия, с които се разделих лично аз, е тази за трагичността на разминаването и въобще за разминаването. Дълго време си мислех, че е някаква нелепа случайност, която аз или той сме могли да избегнем. Разказах на всичките ми приятелки как сме били родени един за друг, обаче проклетата съдба ни е отпратила в различни посоки и т.н. И после видях с кристална яснота колко е мъдра Съдбата и колко съм глупава аз и как не бих могла да имам нищо повече и нищо по-добро от това, което съм имала (малко копнеж, малко целувки, малко безсъници, няколко нощи, няколко бягства) с този човек...

Не знам обаче дали наистина някога сама ще си повярвам на всички тези неща. Каквото и да са ми говорили и да ми говорят, каквото и да говоря и аз самата, дори сега, в този текст, нищо не може да се сравни с преживяването. Така че продължавам да забивам нос в тортата! Преживявам, после мисля и си ближа раните, докато зараснат поне малко, и си нося белезите. Знам, че никога няма да изляза победител от тази игра, защото реалността, както вече стана дума, е опасна, а майката природа е много по-мъдра, много по-силна и никога не греши. Обаче само преживяването на нещата си струва. Всичко, ама наистина всичко друго е илюзия.

« предишна страница
2 КОМЕНТАРА
2
Валентина
17 декември 2017, 17:01

Слушам Nightwish когато Ви чета - много си подхождате и се "кефя максимално" ...

1
К.
05 декември 2017, 21:49

И успяхте ли да се срещнете с някого все пак ? :)

ТВОЯТ КОМЕНТАР