Значи въобще за никакъв ум не става въпрос тук, какво остава за много. Игра на думи просто. Ако друго няма, заглавие поне да има.

Появи се един човек. С него работим заедно върху нещо, което… Не мога да го нарека „проект“, защото тутакси го обездушавам. Затова ще го нарека Мечта. И в пътя към тази Мечта за известно време трябва да престана да бъда жена. За около шест месеца някъде. Смейте се, но е истина, не преувеличавам, няма друг начин. Никога не съм изпадала в такава ситуация, за първи път ми е. Колко хубаво, че още има неща, които ми се случват за първи път. От една страна, хубаво, от друга – гадно. Винаги е така.

И понеже работим заедно, аз трябва да се държа сериозно. И се държа. И той е много сериозен такъв един, не знам какво да го правя, честно. Не че в многовековната човешка история маса хора не са смесвали работата с удоволствието, обаче понякога просто не може. Длъжностната ми характеристика абсолютно го изисква това „Не може“.

Така стоят нещата точно сега, точно в тази ситуация. Обратното е невъзможно, немислимо. До такава степен, че в сравнение с нас всички там Ромео и Жулиета, Дафнис и Хлоя, Данте и Беатриче, Лео и Кейт Уинслет в „Титаник“, Тимоти Шаламе и Кайли Дженър (каквото и да ми разправяте тези двамата няма как да са заедно, абсурд, затова ги поставих в тази група) ми изглеждат все пак осъществени любовни двойки. Поне секс са правили.  

Ние обаче трябва да сме официални и делови. Получава ни се. Винаги. Почти.

Когато двама души се държат сериозно, нищо не става. Между другото, хрумна ми, че това е един страхотен начин да се намали раждаемостта и да се ограничи разрастването на човешката популация – човечеството да стане сериозно. Тогава никой няма да го докара до секс и всичко ще свърши доста бързо. Макар че все някой няма да издържи и ще се разсмее, сто процента. Аз ще съм след него. И сме дотук.

Какво да го правя, мило дневниче?! Той падна от небето – не съм го търсила. Просто работим заедно за няколко месеца и – което е най-опасното – извън града, нашия хабитат. Ето и друг начин да се намали човешката популация – никой да не напуска обичайния си хабитат по никакъв повод и на никаква цена, ами да си седи вкъщи на дивана. По време на пандемията някакви хора викаха как щяла да се увеличи раждаемостта (аз пък с тази раждаемост!), щото сме щели да се скъсаме да правим секс у дома. Е какво, увеличи ли се раждаемостта? Друг път!

Според мен човек трябва винаги да е готов за приключение. Като казвам „приключение“, нямам предвид да скачаш с бънджи или да отидеш в Гватемала. Не, съвсем не става въпрос за този тип приключения по хоризонталата (пътешествията) и по вертикалата (бънджито), а да поемеш риск. Истинската авантюра е да разрушиш това, с което си свикнал, и да стъпиш в неизвестното. Иначе си носиш корубката със себе си, дори и накрай света и накрай Вселената да отидеш. Пътуванията са чудно нещо, балсам за душата, хубаво ти проветряват главата, но в един момент те също се превръщат в рутина. Истинското приключение е в промяната и риска, който поемаш с нея. Всичко е в това да рискуваш, да драснеш клечката на статуквото, да си в опасност, а не да ти е приятно и да пиеш шампанско или да разглеждаш готини непознати места, пък макар и труднодостъпни.

Английската дума за „приключение“ идва от латинското adventurа (така пише в Гугъл), което означавало „неща, идващи по волята на съдбата“. Нашето „приключение“ пък може би идва от „нещо, което е при ключа и кой знае какво може да отключи“. Тоест – да ти разбие спокойствието на дивана. И ето така стана и при мен – случи се, някой дойде и ми разби спокойствието на дивана.

Аз на този диван седях в продължение на около три години, образно казано – където и да бях, там бях, нали разбирате. Билбо Бегинс в спретнатата си, уютна хобитова дупка – това бях аз. И дълго време ми беше много хубаво. Обаче един ден просто усещаш, че нещо трябва да се случи, че някой трябва да дойде. Така започва всяко приключение. И никога не е безопасно, никога нямаш застраховка, нито осигурително въже. И никога не си подготвен. И винаги си на ръба да се откажеш, защото се страхуваш. Страхът е неизменна част от истинското приключение, мисля си. Колкото е по-голям страхът, толкова е по-голямо приключението.

Глаубер Роша, голям бразилски филмов режисьор от 60-те и 70-те,  има статия, в която осмива секси звездите от френското кино в онези години – като Бри-джит Бардо например и разказва с ирония сюжетите на комерсиалните филми, в които тя участва и в които неизбежно се стига до сцена в стил, както той го определя: „А в леглото – неспокойна героиня“. Ха-ха-ха, Глаубер Роша! Много добър и много безмилостен! Та значи и аз както си бях спокойна героиня на дивана, изведнъж станах неспокойна героиня в леглото.

Кажете какво да го правя?! Нямам полезен ход, наистина. Трябва да спазвам дистанция, за да си свършим всички работата и да не проваляме Мечтата, заради нещо, което е априори обречено. Преди 10–15 години вероятно щях да жертвам работата, защото любовта никога не е обречена и винаги трябва да побеждава, но не и сега. Сега най-вероятно ще оставя любовта да загуби. Дори само мисълта ме прави тъжна, защото знам, че „някой ден сърцето ще ме съди за това“, както пее Милена. И без съмнение, ще спечели делото, знам си.