Онзи ден все преваляваше, заваля и когато слязох от таксито и тръгнах към изложбата на Гергана Змийчарова в градинката на „Кристал“ в София. Бях закъсняла малко за откриването. Пролетният дъжд винаги събужда прастари митологични представи за космично начало, за небето, оплождащо земята, за единения и разтварящи се същности. Д

Дори градът, толкова познат и ежедневен, затрептява на различни честоти. Започнах да разглеждам изложбата и в първия момент не осъзнах нещо, което би трябвало да е очевидно – защото стоях пред надписа Happy End, а именно че съм започнала пътуването си в големия разказ на Гергана наобратно. (Просто реших, че щастливият край е своеобразно начало). Гергана притича, носеше букет от пролетни цветя, някой току-що ѝ ги беше подарил, грееща и деликатна: „Петринел ми каза, че си тук и че разглеждаш отзад напред“. Петринел Гочев стоеше отстрани, развълнуван, удивен, зашеметен, разтърсен за пореден, а сякаш за първи път от древната и млада енергия и сила на този нежен вулкан Гергана, с която плават заедно бурно и безметежно в живота и изкуството вече години, но току-що беше видял по нов начин в изложбата ѝ.

И така, след като самият автор ме насочи, се изправих пред истинското начало на „Внимание! Чувствително съдържание!“. И когато стигнах до щастливия край на изложбата, вече знаех, че искам поне няколко фрагмента от нея да станат част от чувствителното съдържание на списание EVA. Защото такова пътуване към себе си и към другия, в каквото ни въвлича Гергана, в днешния свят, в който често пътуването стига само до плитчините на красивата снимка в инстаграм, е проява на смелост, дързост, талант, емоционални и мисловни дълбини. 28-те кадъра чувствително съдържание – единства на текстове и фотографии, са част от големия проект на Гергана Змийчарова ЕГО.

Определенията, допълващи нейния аз – художничка, фотографка, актриса, писателка, – чрез проекта тя разпръсква над града, за да станат като онзи пролетен дъжд, който валеше в деня на откриването, и да оросят листото, тревата, улицата, косъма от гърба на гъсеницата… Укротяване на егото, което знае миналото, но не и бъдещето, възвеличаване на егото, отдалечаването му, връщането в неговия заслон, допускането на другия в него, превързването на раните на егото, утешаването му… Прастаро пътуване, което Емили Дикинсън ще започне през 19. век с „Аз никой съм“, а Гергана Змийчарова през 21. век с „Няма ме“. Две толкова утвърждаващи отрицания.  

Идеята на Гергана е да видим „Внимание! Чувствително съдържание!“ и като книга. Предвкусваме преживяването. 

ИМАМ МЕЧТА
Имам мечта – да съм нишка от паяжина,
да вися някъде
надолу с главата,
докато паякът си очиства кръвта от краката…
Да съм клечка в тревата
и един охлюв да си точи на мене рогата…
Имам мечта – да съм на малката въшка
в косата на някой глупак
по-малкият брат…
Да съм на кравата гъстите мигли…
…или поне…
един косъм да съм от гърба на гъсеница!

АЗ СЪМ ЛЕТАТЕЛНА МАШИНА
Аз имам ракета вместо глава.
Имам ядрен реактор, където
при други знам, че стои сърцето.
Изстрелвам се и се сгромолясвам.
Ставам, плача, излитам, летя...
Понякога се взривявам – тогава
лежат парчета от мен разпилени
по всички краища на света.
Имам ракета върху раменете,
имам ядрен реактор в гърдите.
Аз съм един от онези
измачкани, прашни чертежи,
забравени на бюрото на Бог.
Чертеж за машина, която... полита.

ЕДИН-ЕДИНСТВЕН
Eдин-единствен
човек ще се осмели
да влезе при теб, когато
си тръшнал вратата на всички...
Един-единствен човек ще мълчи
с разбираща обич, когато крещиш
от безпомощност; ще ти прости,
когато си жалък и подъл,
и ще се смее (при това искрено)
на най-безвкусните ти шеги.
Само един-единствен човек на света
ще опита с гола ръка
да задържи острието,
което някой друг ти хлъзва между ребрата в сърцето...
Един-единствен е.
Нахрани го.
Облечи го добре.
Остави го да се наспи.
Благодари му.
И му прости,
когато е жалък и подъл.
Засмей се искрено на тъпите му шеги.
Напиши му бездарно стихотворение.
С гола ръка хвани острието,
забито в сърцето му,
и го извади.
Погледни го...
Виж го добре!
Един-единствен е: ТИ!!!

ВНИМАНИЕ!!! ЧУВСТВИТЕЛНО СЪДЪРЖАНИЕ!
В смисъл, че не всичко
е чупки и стойки;
филтри и филъри, чипи нослета,
мраморни скули, сочни устета;
два кроасана и роза в леглото,
шест лева кафето;
екстеншъни и ноктопластика;
кардио и диета,
мигли от тука до Хасково...
Пък и не всичко е
вехта пижама
в сива панелка и с мазна коса;
за сваляне – вечните три килограма,
потни подмишници, косми в носа
и две деца сутрин в леглото,
а кафето – студено, нали, щото...
В смисъл, че зад миглите и под ноктите
без значение в кой край на света;
независимо от часа,
обстановката,
обектива, ъгъла, обработката,
скрито в плътта,
под кожата
и под порите,
под подкожната мазнина,
под космения фоликул,
под всяка потна жлеза,
под ребрата,
дроба, червата...
неизменно, дори
особено да не личи
кротко седи
самичко
едно
Чувствително Съдържание ...
Знам, че знаете.
Напомням ви само:
Внимание!!!

НЕ ЗНАМ КАК
Не знам как го правиш, но имам натрапчиво чувство,
че умееш, когато се връщаш,
още преди да отвориш вратата,
да си метнал вече два мръсни чорапа
(единият – съдран на петата)
върху килима и докато си сваляш с едната
ръка непраното яке, някак можеш с другата да изцапаш
седем чаши и три чинии, и още преди да отвориш уста,
за да кажеш: „Прибрах се!“, да забравиш, без да искаш, на разни места:
електрожен, празен кашон, права лопата,
пневматичен чук, три бурканчета туш,
малка купичка с недоядена руска салата…
Не искам да се заяждам, но когато те няма,
килимите са изсмукани, бурканът е пълен с кафе,
всички дрехи – изпрани, прострени, прибрани
са в дрешника – сгънати по цветове,
на дивана – изтупан, кокетно подпрени  
лежат две възглавници в тон даже с десена му.
Не знам как се случва, но имам натрапчиво чувство,
че когато те няма, вкъщи всичко е в ред…
Освен… една жена,
която приглажда с ръка
две невидими гънки върху изгладената покривка
и забърсва с чиста кърпа две капки вода
от празната мивка
и поглежда разсеяно към вратата
и не знае, че прави това, но всъщност тя чака
момента, когато
с отварянето ѝ това тук
се превръща
от чиста и спретната къща
в мърляв, неподреден дом,
в който с пневматични чукове за ръце,
със затегнато с френски ключ сложно сърце,
с тежки крачки в тежките си ботуши,
помитайки всичко наоколо (съвсем без да ще)
сеещ хаос, непран и разрошен,
разкошен
целият Смисъл с гръм и трясък се връща!

МЪЖЕ
Откъде да започна? От трапчинката на брадичката на моя баща?
От времето, когато лежах, сгушена в него следобед
и го молех да не умира, а той ми шепнеше: „Обещавам, че няма!“, докато заспивах?
Или направо от момента, когато с нарисувани по лицата цветя
слушаме за седемстотин седемдесет и седми път целия саундтрак на „Коса“?
Или просто да преброя колко пъти го намирах неуцелил ключалката,
заспал с фаса в уста пред вратата, върху изтривалката
и подминат от седем възмутени съседи,
които съчувствено седем дни след това ще ме гледат?
Или направо да обобщя, че баща ми неизброим брой пъти
на пияна глава стъпка с кални ботуши,
уцели с нетрезви юмруци и залитайки, без да иска, промуши
детското ми сърце,
така че след него всички клети мъже
трябваше да го шият с конци, да го лепят с лейкопласт
и да го мажат с мехлеми,
докато не ги изгонех объркани и уморени
с окървавени ръце…
Или да кажа, че се появи един Мъж,
който просто го взе и го разви
от всички бинтове, отлепи всяка лепенка, скъса всички конци,
залюля го и му запя, и търпеливо реши
да почака да зараснат всички рани сами,
да спаднат всички отоци…
И понеже това не се случва за ден или два,
той вече петнайсет години го люлее и пее…
И когато го видят седнал така,
побелял вече и все още подрусващ сърцето ми
ритмично върху коленете си,
разни прочели две-три статии хора
все се намират да ми говорят, че съм си взела „не мъж, а баща“.
Откъде да започна, за да им отговоря?
Дали от това, че баща ми, който лежи в гроба,
един следобед ми обеща и наистина не умря?
Или ще е достатъчно, ако кажа, че моят баща
има трапчинка върху брадичката, по скулите има цветя
и ме прегръща насън и сега
и ме научи на прошка по най-безмилостен начин,
като ми скъса и стъпка, и смачка, и промуши сърцето,
и го захвърли, без да му трепне лицето,
в ръцете…
на Любовта!  

НAPPY END
Едноседмична разправия
с финал банален до отчаяние –
двама души си гледат екраните
през един килим разстояние…
Аз пиша посредствени стихове,
ти сигурно пишеш на някоя –
мъжете нали сте такива:
все гоните всички влакове.
Мълчанието е оглушително.
Честно, вече не се търпи!
Да вземем да счупим нещо?
Малко да покрещим?
Да вземем да се посбием,
някой да прокърви…
Или да се позамеряме
с непрани гащи и клевети?
В разгара да стане ясно
(някъде в два през нощта),
че никой от нас не помни
от какво започна това;
че ти не си писал на никоя
(така поне настояваш)
и даже стихотворението –
абе, не е добро, но… става.