Маргита и фехтовката:
Сканирай противника, почувствай вибрацията и бъди изненадващ!

„Преди да се роди синът ни Матей (днес 10-годишен – б.р.), гледах филма „Тигър и дракон“ и се вдъхнових да тренирам кунгфу, стил crane (от англ. – жерав, един от петте стила в кунгфу). След раждането обаче така и не се върнах към спорта чак до момента, в който един от продуцентите на сериала „Къде е Маги?“ не ме взе със себе си в залата за фехтовка. Влюбих се във фехтовката! Толкова красиво и елегантно бе това, което видях! Записах и сина ни и ето че онзи ден се върнахме от първото му републиканско състезание. В началото и мен искаха да ме пращат на състезания – явно с огромното си желание съм им дала фалшиви сигнали. Казах им: Хора, аз съм актриса! Мога да го докарам отвън, но как ще ходя на състезания! Не знам правилата. Сега обаче си мисля, че може един ден и това да стане. От една страна, фехтовката е страшно близка до театъра, от друга обаче е направо противоположна. Когато съм на сцената с партньор, аз трябва да му дам някакъв малък сигнал преди да направя нещо, има един много мъничък момент на подаване. Във фехтовката е точно обратното. Когато започвах, треньорите ми казваха: „Не, не трябва да показваш какво ще направиш! Нека да е тотална изненада. Хитрувай.“ Така че аз трябваше да се науча да изненадвам, понякога най-много себе си. Изведнъж въображението прави някакъв финт! В моя спорт в двубоите и двамата сте с маска, не си виждате очите. Затова трябва, освен всичко друго, да усетиш вибрацията, енергията, да сканираш човека зад маската, да успееш да си изградиш психологическия му портрет. Трябва да си изключителен психолог. Фехтовката поддържа инстинктите и развива реакциите. Необходимо е страшно бързо да съумееш да вземеш множество малки решения, които обаче са важни, защото ти дават възможност да продължаваш напред. Физическата сила не играе роля тук, а по-скоро пъргавостта, гъвкавостта и умът. Двубоят е много бърз и експлозивен. Важно е да си много компактен, да събереш някак времето и енергията в едно. По-добрият фехтовач е онзи, който не използва сила, а техника и е фин в това, което прави.“

Иван и боксът:
Посрещаш ударите в гард и се учиш да гледаш бика право в очите

„Занимавам се с бокс от около две години. Преди съм тренирал по малко от всичко – плуване, карате, лека атлетика – но нищо сериозно. Може би обаче винаги съм си мечтаел тайничко за бокс. И все се канех, че ще отида да пробвам, и все не го правех, докато един ден просто влязох в залата. В началото се измъчих зверски, разбира се, но треньорите йезуитски започват да ти подхвърлят: абе ти напредваш, я опитай и това движение... И така продължавам и досега. Физически се изморяваш, но в същото време и се зареждаш. Установих също така, че дори като отида на представление след тренировка и се чувствам леко уморен, се получава много добре. Много е приятно да играеш представление леко уморен, защото тренировката ти е отнела част от напрежението. Честно казано, когато някой ми каже, че няма време за спорт, това винаги ми звучи като извинение. За мен спортът е инвестиция. Два-три пъти седмично ходя на бокс. Ако пропуснеш няколко пъти, първата тренировка след това е истински ад, така че се стремя да не пропускам. Установих, че с течение на времето капацитетът ми на дишане значително се е покачил. Преди това при по-натоварени във физическо отношение спектакли едва си поемах дъх, сега е съвсем различно и умората ми изчезна. Маргита каза за маските в техния спорт, а при нас е точно обратното – има двубой с очите. Като погледнеш противника си в очите, можеш да се стреснеш, да се изплашиш и да си изгубил мача още преди другият да те е ударил или обратното – да му покажеш, че ти вече си го пребил, че си го победил. При бокса всякакъв психологически портрет на противника, който си си изградил обаче, моментално отпада в момента, в който получиш една тупаница в главата. И в този момент ти се сгъваш отвсякъде и почваш да мислиш само кога ще свърши рундът. Готиното в този спорт е, че те учат, като те удрят, да не извръщаш глава, тоест да посрещаш ударите в гард. И сред тези летящи удари, които получаваш, в един момент се научаваш да гледаш бика право в очите, така да се каже. И когато се научиш на това, разбираш, че точно сред ударите можеш да видиш къде противникът ти се открива и къде можеш ти да го резнеш, да му отвърнеш. Това й е великото на тази игра. Научаваш се да гледаш истината в очите. Изправяш се пред това кой си. Какво видях аз ли? Видях жестоката действителност – че аз на състезание няма да отида никога. Първо, при нас възрастта играе голяма роля. Преди 10-20 години – може би, но сега вече... Абе не, дори и тогава щеше да е късно. Боксът трябва да го тренираш от дете. Трябва да се е просмукал боксовият инстинкт в костите и в кръвта ти! Имам един любим боксьор – Ломаченко. Движи се като пантерка, отстрани изглежда толкова лесно. Гледам си и си викам: да бе, ясно, и аз го мога. Обаче като изляза на ринга и става ясно, че не го мога. Преди си мислех, че боксът е двама души да се блъскат в главите, но сега се оказа, че с тези няколко елемента – прав удар, кроше, ъперкът и комбинацията между тях – се изгражда цял диалог. Аз ти казвам това, ти ми отвръщаш с това, но аз пък на това вече ще ти отговоря по друг начин и става ето така: Бам-бам-бам!“