Пабло Неруда и Матилде Урутия: Сто сонета за любовта и един за отчаянието

Вечните любовни истории

Ирина Иванова 20 април 2017

Kогато Пабло Неруда и Матилде Урутия се събуждали сутрин в спалнята си в Исла Негра („обичам те така, както се обича загадка, тайно, между нощта и душата…“), любимата къща на знаменития чилийски поет и Нобелов лауреат, през огромните прозорци виждали една и съща страховита гледка – океанските вълни, разбиващи се във въгленовочерните скали на брега. Вярно, Пасификът имал и по-спокойни, по-светли дни и пейзажът всеки път бил различен, но все пак нещо в него оставало неизменно драматично. А нощем грохотът на стихията ставал заплашителен и сякаш напомнял, че нищо няма да остане безнаказано. Матилде се страхувала, но Неруда обожавал това място. Надвиснало над бездната, то му напомняло собствената му съдба.
А съдбата на Пабло Неруда, детето на Чили, много прилича на тази на неговата родина, където по собствените му думи се случвали само земетресения, революции и терористични актове. Неруда усещал с кръвта си как дишат вулканите на Чили, как трепери земята, чувал тихия вой на пустинята, свистенето на крилете на птиците високо над заснежените върхове на Андите и духовете, бродещи по древната земя на инките... „Земята ти поднесе даровете свои: пронизващ мирис, огненозлатиста глина, трева сплъстена тъмно, полудели корени, бодли със остриета омагьосани...“

Бащата на Пабло Неруда бил железничар, а майка му – учителка, починала, когато той бил едва на два месеца. Поезия в живота на семейството нямало никаква, но въпреки това Рикардо Рейес Басоалто, както е истинското име на Пабло Неруда, незнайно как и защо започнал да пише стихове още на десетгодишна възраст. Баща му изпитвал истински ужас, дори се срамувал от поетическия му талант – все едно детето имало някаква невидима гърбица. Не разбирал какво пише, как и защо го прави и най-вече – как ще живее от това си умение. Добре че стиховете на момчето достигнали до младата тогава Габриела Мистрал, една от най-известните поетеси на Чили, която веднага усетила късовете чисто злато в поезията на това дете. Още повече че Неруда още тогава показал характер, като категорично отказвал да пише с черно или синьо мастило, а само със зелено – „цветът на надеждата“, казвал той. Със зелено мастило писал до края на живота си, макар че неговият приятел Федерико Гарсия Лорка винаги е твърдял, че Неруда пише по-скоро с кръвта си, отколкото с мастило.

На 16 години той напуска родния си дом в градчето Парал и заминава за столицата Сантяго де Чили, където записва френски език в университета с идеята да стане учител. Едва 20-годишен публикува първата си поетична книга „Двайсет сонети за любовта и една песен за отчаянието“, която е преведена и на други езици и му носи изключителна известност. Променя името си завинаги на Пабло Неруда, защото не иска да носи името на баща си, който никога и в нищо не го подкрепя, и заема фамилията на чешкия поет от XIX век Ян Неруда. Не може да отрече обаче, че железничарят се оказва прав и че макар с поезията си да печели име в бохемските кръгове, не успява да спечели нито пари, нито популярност сред жените. Първите му две младежки любови завършват трагично, като и двете момичета го зарязват заради най-добрите му приятели. През 1927 г., когато е на 24, негов приятел от политическите среди го предлага за почетен консул на Чили в Югоизточна Азия, Бирма, тогава все още британска колония. В онези години в страната няма кой знае колко млади хора с университетско образование и чужди езици (а Неруда знае и английски), пък и е с международна известност. Поетът заминава за Бирма, без никога до този момент да е чувал за съществуването на тази страна, и в продължение на няколко години живее „на Изток“, като след Бирма прекарва известно време като консул в Сингапур и на о. Ява. Дипломатическата работа не е чак толкова много и Пабло скучае неимоверно, докато по време на службата си на о. Ява най-после се сприятелява с едно семейство – холандец, женен за индонезийка, – при което ходи да играе голф и за чиято дъщеря Марука в крайна сметка се жени през 1930 г. Тя работи като секретарка, доста висока е (викали й Жирафката) и с четири години по-възрастна от Пабло. Била девствена и тотално влюбена в него, а той се оженил за нея не от любов, нито по сметка, а от скука. Грешка, за която плащал цял живот.

Неруда с първата си жена Марука, майка на единственото му дете

Бракът им бил пълен провал от самото начало. Тя не знаела испански, той не знаел холандски и двамата общували на нейния силно развален английски. Още по-зле станало, когато се прибрали в Чили и Марука изведнъж разбрала, че се е омъжила за истински развейпрах и женкар. Пабло прекарвал огромна част от дните и нощите си в кафенетата и в прословутите джазклубове на Сантяго, където имало от всичко по много – алкохол, опиум, жени. Или пък пишел стихове, затворен в кабинета си. Във всеки случай почти не общувал с жена си, която и без това го побърквала със среднощни разпити и скандали пред приятелите му.

През 1933 г. Неруда е назначен за консул в Буенос Айрес, Аржентина, а после – за културен аташе в Мадрид, където двамата с Марука са настанени в прословутата Къща на цветята и където през август 1934 г. се ражда дъщеря им Малва Марина.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР