В началото той издава любовните си поеми за Матилде анонимно – за да не нарани чувствата на Делия, с която все още не е разведен. После купува в Сантяго къща на тайната си любима – нейния Тадж Махал. Нарича я така, както нарича и Матилде – Ла Часкона. В книгата си „Моят живот с Пабло Неруда“ Матилде пише, че не само не го е пришпорвала да официализира връзката им, но дори се е наслаждавала на ролята си на тайна любовница. „Вкусът на греха – да лъжеш, да се криеш, беглите погледи – беше най-големият стимул за нашата страст. Желанието ни погълна и в един момент просто разбрахме, че не можем да живеем разделени“.

През 1955 г. Неруда се разделя с Делия и заживява официално с Матилде, но сключват брак едва след 10 години, след смъртта на първата му жена, когато вече могат да го направят законно и в Чили. 22-те години, прекарани с Матилде, са най-щастливите в живота на поета. С любовта си тя успява да го накара да се примири с вечно тежащия му спомен за Малва Марина. Истината е, че той така и не успява да приеме нито болестта й, нито смъртта й и дълбоко в себе си цял живот чувства унищожителна вина най-вече за това, че е станал причина за страданията на едно невинно същество, че въобще е допуснал детето му да се роди с това тежко заболяване. Преди да се превърне в тайната любима на Неруда, Матилде е първата жена в цяла Латинска Америка, която се занимава с детска физиотерапия и е отлично запозната с всякакви тежки случаи на вродени заболявания. Обяснява му, че не е виновен, че е виждала много деца като неговото и че понякога просто така се случва.

За Пабло Матилде е като балсам, като лек за всичките му страдания. Навсякъде пътуват заедно. Заедно обикалят любимите му антиквариати из цял свят и купуват чудати предмети, с които се заобикалят в къщите си Исла Негра и Ла Часкона, както и в третия си дом, който вече купуват заедно – Ла Себастияна (наречена е на архитекта, който я е проектирал и който умира преди да я завърши), разположена зад хълмовете на живописния чилийски град Валпараисо.

Партитата, които и двамата дават във всяка една от трите къщи, са паметни – огромни трапезарии с големи маси, побиращи десетки хора. Най-фин и скъп кристал и порцелан, комбиниран с евтина мексиканска стъклария, оригинални картини на приятелите им Пабло Пикасо и Диего Ривера (ах, какъв портрет рисува Ривера на Матилде – жена с две глави и пламтящи като на митичната Медуза коси, – а Неруда посвещава един сонет специално на този портрет: „... Диего Ривера, мечка истинска, не бърза, той търси горски изумруд в боите, цинобър – кръв избухнала внезапно, и всички светлини в света за тебе“), препарирани фламинго, огромна колекция от дървени макети на кораби и лодки... За тези партита двамата наемали най-добрите готвачи и не допускали никой от гостите да надниква в кухнята – магията трябвало да остане магия. Пабло задължително се преобличал за вечерите, като противно на всички правила си слагал и шапка, без да я сваля, докато вечеря. Понякога дори си рисувал мустаци. Въпреки бохемския лайфстайл, който водели, Пабло продължавал да става призори всяка сутрин и да пише чак до обяд.

Неруда вече бил световноизвестен и с Матилде били сключили официален брак, когато един ден на прага на Ла Часкона, където се намирали тогава, се появила 22-годишната Алисия, племенница на Матилде, с куфар и дете в ръце. Имала семейни проблеми и нямало къде да живее. Алисия заживяла с тях в Ла Часкона и историята с изневярата под носа на законната съпруга – постоянен сюжет в бурния личен живот на Пабло Неруда – се повторила. Разликата от почти 40 години нямала никакво значение за него, нито фактът, че обектът е роднина на жена му. Бедната Алисия Урутия нямала никакъв шанс и така и не успяла да устои на този толкова прочут, толкова силен мъж. Матилде го познавала добре и за пореден път приела да бъде на втори план. Знаела, че е временно и че това най-вероятно е последната любовна история на Пабло Неруда. Когато усетила, че страстта на Пабло към племенницата й вече поутихва, просто я изгонила. После си устроила малко сладко отмъщение, като не гласувала за него на изборите, на които той се кандидатирал за президент на Чили и които така и не спечелил.

Неруда си отива по официална информация от рак на простатата през септември 1973 г., макар че според възобновеното през 2013 г. разследване се оказва, че е много възможно да е бил убит по политически причини. Последната си нощ заедно двамата с Матилде прекарват в спалнята, надвиснала над черните скали в Исла Негра. Още преди зазоряване той й казва, че се чувства зле, и линейка ги откарва в болницата в Сантяго, където няколко дни по-късно поетът умира. Тя не се отделя от тялото му в продължение на 12 часа. („Не искам да пресъхват твоят смях и стъпки... не идвай на гроба ми, аз не съм там. Живей в отсъствието ми като във дом“)

Никога повече през оставащите десет години от живота й Матилде Урутия няма да прекара и една-единствена нощ в Исла Негра. Предпочита да живее в Ла Себастияна, където усеща, че е втъкана тяхната любов. Също като Делия, и Матилде изпитва странна тревожност в Исла Негра – от близостта на океана, от ветровете и бурите, а може би преди всичко от вечно надвисналата опасност един ден любимият й мъж просто да си тръгне, да се качи на един от стотиците си кораби и да поеме към хоризонта, да избяга. От стихиите и черните скали не се страхувал само Неруда.

 

Българските преводи на използваните в текста стихове от Пабло Неруда са на Александър Муратов, Атанас Далчев и Николай Христозов.