Изгаряй свещите,
използвай скъпи чаршафи,
носи фино бельо.
Не пази нищо за специални случаи.
Днешният ден е достатъчно специален.
Реджина Брет*

Тя е журналист в най-продавания вестник в щата Охайо, САЩ. Два пъти е номинирана за награда “Пулицър” в категорията есе. Есетата всъщност са част от нейната колонка във вестника - лично изстрадани истории и открития, честни и докосващи сърцето. На 50 години Реджина Брет написва „Бог никога не спи. 50 урока за малките житейски обрати“, един от които ви предлагаме днес. Прекрасната книга е издадена от Ciela.

Свещите ми вече не събират прах
Бях свикнала с чувството си за вина. Приятели ми подаряваха ароматни свещи с мирис на канела и ябълки, ванилия, сушени подправки, ароматерапевтични, за любов и хармония, със стръкчета и розови листенца, прилепнали към тях. Всички те си отиваха незапалени.
Понеже не ги употребявах, след време ги изхвърлях. Месец след месец, година след година. Веднъж някой ми донесе стъклено кълбо вътре със свещ, заобиколена от гипсофилия. Държах я няколко години и един ден я изхвърлих; восъкът й се разтопи на горещото слънце.
Зная и други начини как да пренебрегвам свещите си. Израснах, четейки любимата авторка на майка ми - Ерма Бомбек - тя водеше своя колонка. Ерма беше първата авторка на колонка във вестник, която откривах. Беше хуморист, домакиня и единственият автор, предизвикал смях на висок глас у майка ми. Майка ми си купуваше всяка нейна книга. Когато Ерма се разболя от рак на гърдата, писането й стана още по-завладяващо. Две години по-късно бъбреците й отказаха поради генетично разстройство. Почина малко след като й направиха трансплантация.
В една от най-добрите си колонки тя разсъждава какво би променила в живота си, ако има възможност да се върне назад. След всяко препрочитане се заричах да направя същото.Реших да престана да си проверявам имейла, докато разговарям с майка, да я помоля да престане да се занимава с всичко наведнъж и да бъде по-близко до нас, да прекъсна мобилния си телефон и да се наслаждавам на изгледа през предното стъкло на колата.
Обещах да прекарвам повече време навън, да не се терзая, че косата ми ще се накъдри от дъжда или че бретонът ми ще провисне от влагата.
Разреших си да слагам повече дърва в камината и да не се тревожа колко студено ще стане по-късно в къщата или колко опушена ще бъде дневната.
Убедих се да бъда по-спонтанна с приятелите си и да приемам покани за вечеря в последния момент, да говоря по-малко за собствения си свят и да слушам повече какво става в техния.
Ала вечно пропусках да спазя обещанията си. Докато не се разболях от рак.
На 41 години напипах бучица колко гроздено зърно в дясната си гърда. Втори стадий, протичащ бързо. Излязох плешива, болна и изтощена след две операции, четири цикъла на химиотерапия и шест седмици всекидневна лъчетерапия. Да, но оживях. Оживях за живот под нова егида и кипяща от енергия.
Ракът е голямата камбана, която разбужда. Призив да си подновиш бельото и да си купиш черни дантелени гащички. Призив да отвориш кутията с перлите и да започнеш да ги носиш. Да използваш камината. Да отпушиш флакона с перлите за баня, преди да им изтече срокът и да приключат битието си в тоалетната чиния. Да гориш свещите.
В портфейла си нося своя снимка с плешива глава, за да не забравям, че всеки ден под небето е хубав ден. А липсващата гърда да подсеща сърцето ми. Белезите ми напомнят, че всички ние имаме срок на годност, изтичащ живот. Той не е щампован върху нас както върху кутията с прясно мляко или кофичката с извара, но всички ние си имаме край. Никой не живее вечно. Ракът ми каза да престана да трупам вещи за специални случаи, защото всеки ден е специален. Ползвайте ги, разхитете всичко сега. Нямам предвид парите, а съветите на писателката Ани Дилер.
Поуките от „Да пишеш живота си“ се отнасят както за писането, така и за живеенето.
Тя препоръчва на писателите да изчерпят целия си материал още сега. Да не съхраняват анекдоти, параграфи, цитати, начала или завършеци за някой по-добър роман, стихотворение или разказ, които ще бъдат написани някога в бъдещето. Фактът, че искате да използвате нещо, означава, че би трябвало да го направите.
Това е въпрос на вяра. Означава да вярвате, че щом веднъж сте изчерпали нещо хубаво, ще се появят още по-хубави неща. Хубавото ще ви подкрепя в замяна.
По етажерките си съм натрупала купища и купища дневници и бележници, които чакат подходящия момент, подходящия проект, подходящата книга. Чакат. Колко още да чакам? Колко още ще чакате и вие?
Франк Маккърт издава „Пепелта на Анджела“ на 66-годишна възраст. Лора Ингалс Уайлдър публикува първата си книга на 65. Популярната художничка Гранма Мойзес започва кариерата си на 70 години.
На сърцето ми е да кажа и това, което Микеланджело е надраскал едновременно като предупреждение и покана към младия си чирак Антонио: „Рисувай, Антонио, рисувай, Антонио, рисувай и не губи време.“
Представям си как съм написала в долната част на огледалото си: „Живей, Реджина, живей, Реджина, живей и не губи време.“
Не е необходимо да имате рак, за да започнете да живеете на пълни обороти. Животът е прекалено къс, за да го разхищавате за скучни или безрадостни неща. Каква е следраковата ми философия? Не си прахосвайте времето. Никакви грозни дрехи.
Никакви скучни филми. Отменете всичко това. Поставете на мястото им радост и красота.
Ракът ме научи на две важни думи и кога да ги използвам. Вече мога да казвам думата „не“. Когато приятели ме канят да отида на място, където не ми се ходи, казвам: „Не, благодаря за поканата.“ И дума да не става да кажа „да“ на нещо, което не желая да правя. Питам се: това заслужава ли си часове от живота ми?
Бях свикнала да отговарям с „да“, когато ми се искаше да кажа „не“, обикновено от страх какво ще си помислят за мен при този мой отказ. Да кажа „не“, означава, че мога да кажа „да“. „Да“ на същинския живот, който наистина ще се радвам да живея. „Да“ на това да бъда с хората, които обичам толкова, че никога да не съжаля за връзката си с тях. „Да“ на паленето на свещи, на носенето на перли, на качествената китайска кухня, на разходките в дъжда, на правенето на снежен човек, независимо че ще оставя кални или снежни следи из къщата.

Следващите три прости стъпки са в състояние да променят живота ви:

Посочете едно нещо, на което според вас трябва да кажете „не“.
Не искам да поддържам нездрави отношения с... мъж, кредитна карта, магазина за понички. Знаете какво означава това за вас. Изберете си едно-единствено нещо. Какво ще се случи, ако започнете да казвате „не”? „Не“ на проекти, с които не е нужно да се заемате именно вие. „Не“ на всяко лице в църквата, училището или в работата, което иска от вас да му посветите времето и способностите си на още една сбирка или заседание. Хвърлете поглед на календара си. Има ли нещо отбелязано там през този месец, което наистина ви се прави? Грабнете няколко самозалепващи се листчета и си запазете моменти за себе си - за радост, за страст и любов.

Посочете едно нещо, от което се нуждаете и на което искате да кажете „да“.
На това колко сте прекрасни - вие, талията ви и всичко останало. Да простите на човек, който ви липсва. Да се върнете в училище, да се пенсионирате рано, отново да излизате по срещи. Имате вътрешно сетиво за това. Кажете ли „не“, може да започнете да казвате да“. „Да“ на по-бавните дни, на пешеходните уикенди, на четенето на големите автори, на рисуването с маслени бои, на пътешествие до Хавай, на уроците по пиано, на педикюра. Кажете „да“ на всичко, което изпълва с магия вашия живот на света около вас. Не говорим за големия скок. А само за следващата малка стъпка. Коя е вашата?

Споделете тези две неща - вашето „да“ и вашето „не“ - с най-важния човек за вас.
Съобщете го на съпругата си, на приятеля си, на роднина. Направете го наистина.
Не чакайте присъдата на раковото заболяване, за да направите живота си пълноценен. Всеки ден палете свещ. Какво ще ви напомни по-добре, че животът е къс, че единствено времето сега има значение. Излезте от ограниченото си движение. Затворете всяка книга, ако не ви заслепява.
Всяка сутрин благославяйте с разтворени ръце и всяка вечер благодарете с преизпълнено сърце. Всеки ден е безценен дар, предназначен да бъде опитан и изяден, а не да бъде оставен неразопакован и скътан за някакво бъдеще, което може никога да не настъпи.