Броени дни делят Параскева Джукелова от момента, в който ще стане майка. Чаканата 10 години бременност е близо до своя финал. Времето, когато актрисата се е питала за какво се е появила на този свят, след като не може да има дете, е останало зад гърба й. Сега очите й са озарени от спокойно щастие. Защото Параскева е сред целунатите от Бога жени, които са се вписали в онези 30% успеваемост на зачеване чрез ин витро. С прибрана на две опашки високо над ушите коса 38-годишната актриса прилича на момиче. До какви истини е стигнала, докато е вървяла по трудния път към съкровената си мечта, бъдещата майка сподели с читателите на EVA.

 

Параскева, приемаш ли бременността си като малко чудо?
О, да! Малко или много, бях изгубила вяра, че ще ми се случи. Защото борбата да си имаме детенце с партньора ми е от близо 10 години. Давам си сметка, че това е резултат и на моето отлагане дълги години. Мислех си, че мога да работя за кариерата си, да се налагам като личност и актриса, че мога да направя още един хубав филм, още някоя и друга роля в театъра... Изобщо не съм си представяла, че може да има проблем, когато реша да родя. Смятах, че в момента, в който ми се прииска, просто ще щракна с пръсти и ще се получи. Само че се оказа, че не е съвсем така.

Колко време бяхте заедно с Виктор, преди да започнете да правите бебе?
Около 5 години. Когато реших да правим бебе, наближавах 30. Тогава биологичният ти часовник започва да алармира и независимо какво си изповядвал до този момент, като гледаш как растат децата на приятелките ти, започваш да се замисляш дали не бъркаш нещо в разсъжденията си. Съжалявам ужасно, че още когато срещнах Виктор и разбрах, че това е човекът, с когото искам да живея, не помислих веднага за дете.

Колко време след като започнахте да правите опити за бебе, разбра, че няма да стане от само себе си?
След около година. И тръгнах по изследвания да търся причината. Въпросът е, че не можеш веднага да я откриеш или ако откриеш нещо, после може да се окаже, че не е най-важното.

Как реагира, когато разбра, че причината е в теб?
Мислих за това, че ако остане с мен, партньорът ми се лишава от наследник и че няма нищо ненормално, ако поиска да потърси друга жена, която да му роди дете. Много съм му благодарна, защото през цялото време казваше, че това е наш проблем, че не съм сама и че ако има дете, то ще бъде нашето. Защото доста връзки са се разпадали по тази причина. Хубавото е, че и двамата сме творчески личности и се залъгваме с някакви фантасмагорични светове. Може би това ни помогна да поддържаме духа си бодър...

Наистина ли успяваше да поддържаш духа си бодър?
В интерес на истината не е никак приятно непрекъснато да ти правят изследвания, да ти бият инжекции, да пиеш всякакви хапчета. В един момент започваш да се чудиш това ти ли си. Хормоналната намеса влияе върху теглото, върху настроението, дори социалният ти живот се променя. От друга страна, всеки месец с идването на цикъла разочарованието ти се подновява. Една непрекъсната тъга съществува в теб, че ето и този път не се получава. Започваш да губиш смисъла на живота. Защото каквито и цели да имаме, в нас е заложено да искаме дете, да продължим рода си. И когато това ти се отнеме, започваш да се чудиш за какво си се появил на този свят, какво е твоето предназначение.

Когато двама души започнат да правят секс заради бебе, в доста случаи те се отдръпват един от друг.
Мисля, че когато и двамата знаят за какво става въпрос, когато са интелигентни и се обичат, това се преодолява. В един момент се опитах да погледна на ситуацията откъм артистичната страна. Все едно играя роля. За да мога да го приема по-леко. Защото не знам дали на някого ще му е приятно да прави секс по часовник, да изчислява кога е подходящият момент за зачеване... Но това е най-малкото. Цялото обикаляне по доктори и цялата безнадеждност, която в един момент те обгръща, са далеч по-неприятни.

Как избра доктора, на когото реши да се довериш?
Интуитивно. Мнения и препоръки много, но когато се срещнеш лично с лекаря и видиш неговото излъчване и отношение, тогава можеш да прецениш дали този човек ще работи с тебе, или ще си поредният клиент, на когото да вземе парите. Не е тайна, че напоследък се нароиха много ин витро клиники и че те са една добра фабрика за средства, защото процедурата е скъпа. А хората, които искат да имат дечица, са готови да вземат кредити, да продават, за да им се сбъдне мечтата.

Ти избра класиката и отиде в държавна болница.
Преди това правих два опита в частен център. Хората бяха внимателни, но не се получи. Все пак успеваемостта при ин витро е само 30%. В един момент се изморих психически и реших, че трябва да сменя и лекаря, и подхода. Дадох си известно време почивка и после започнах на чисто. Така срещнах д-р Таня Янакиева от столичната АГ клиника „Св. София”.

По какво позна, че това е твоят лекар?  
Направи ми впечатление, че внимателно си записва в картоните  на пациентите всички подробности, за да може, когато те види следващия път, веднага да възстанови картината. Не ми се беше случвало дотогава. Другото, което ме обнадежди, беше, че тя като че ли се заинати и започна да иска едва ли не повече от мен бременността да се случи. 

Според теб защо третият опит беше успешен?
Може би защото преди да започнем, направих за известно време лечебно гладуване по метода на Лидия Ковачева. Не съм си мислила, че е панацея, но фактът, че пречистваш организма и му даваш нови сили, според мен свърши работа.  Но това са мои вярвания. Не карам никого да върви по моя път. Другото, което си мисля, че помогна, беше, че видях на микроскоп двете ембриончета, които щяха да върнат в мен. Запознах се с тях, дори им дадох имена. Казах си, че когато си кръстил нещо, шансът да се развие е по-голям. Това са съвсем налудничави неща, но те са и психология.

Може би когато жената се отпусне...
По принцип всички казват, спри да го мислиш и то ще стане. Лесно е да се каже. Но за да се успокоиш, трябва абсолютно вече да не ти пука и да си се отказал от надеждата си. Между другото е вярно, че при предните опити като че ли се надявах повече и разочарованието беше по-голямо. Този път си казах: опитваме, каквото стане. Почти бях убедена, че не се е получило. Затова, точно когато ембрионът трябва да се захване, вместо да лежа, играех активно на сцената. 

Когато разбра, че се е получило, сигурно си била на седмото небе от радост?
До третия месец рискът да изгубиш бебето е голям. Така че започнах да живея повече в страх, отколкото в еуфория и радост. Разбрах какво е да си малко бременна – всеки момент може да не си. Не исках да говоря с никого за това. В тези месеци спрях всички представления от раз, наистина легнах и се изолирах. 

Молеше ли се?
По-скоро започнах да си внушавам, че след като това същество е решило, че ще бъде с мен, всичко ще е наред... Оказа се, че едно от имената, които си бях нарекла, е оцеляло, но може да е било за добро - бременностите с повече деца са по-рискови.

Имало е период, в който си изпаднала в депресия. Не е за вярване, след като бременността е мечтана и дълго чакана.
Ти хубаво го искаш това дете, обаче в един момент тялото ти започва да прави каквото си иска, а ти си един инкубатор, който само може да следи какво се случва. Странно е, особено. Плюс това, когато си свикнал всекидневието ти да е натоварено, а после си вързан за леглото, започват да ти се появяват какви ли не симптоми. Така че имах период, в който не се чувствах никак комфортно. Както казва Нанси Хюстън в „Дневник на сътворението”, аз съм това тяло, което иска да тича, а не може. Това тяло, което иска да танцува, а не може. Но като превалиш средата на срока, виждаш края и се успокояваш. Преломен момент е и когато усетиш бебето да мърда, защото добиваш конкретни доказателства за живото същество в теб.

Ходила ли си на гледачки, за да провериш дали ще бъдеш майка?
Въобще не ми е минавало през главата.

Беше ли си дала лимит колко опита ин витро ще правиш?
По-скоро никога не съм си мислила, че опитите трябва да се правят веднага един след друг. Защото виждам жени, които правят по три на година. За мен това е убийствено за организма и е безотговорно.

Мислихте ли за вариант осиновяване?
Не сме го обсъждали. Може би сме искали да продължим нашия си ген.

Дали бременността, а после и отглеждането на детето ще попречат на работата ти?
Не мисля. Знам си възможностите. А и това е нещо, което ми е липсвало толкова много през тези години, че изобщо не съжалявам, че в последните 7 месеца не съм играла.

Смяташ ли се за любимка на Господ?
По-скоро смятам, че е имало нещо да науча, да премина през някакви изпитания и най-вече да порасна. Може би е трябвало да узрея за отговорността да бъда майка. Трябва наистина много силно да поискаш някой да ти вземе времето и да зависи от твоите грижи. Сигурно е трябвало да дойда до този момент. Нагледах се на уплашените лица на много жени, които минават по същия път. Искрено ми се иска голяма част от тях да успеят. Болезнено преживяване е, но когато е с хубав край, си струва.