Какво общо имаме ние, мъжете, с чистотата и невинността?, е казал Оскар Уайлд. Точно така, чистотата и невинността са за девиците, а ние се интересуваме от горещите мъже. Те могат да се събличат за нас или да се бият за нас. Или да ни карат да вярваме, че е така. Избрахме две от местата, където породата на горещите мъже се среща в най-чист вид: Чипендейлс и свободните боеве ММА. Вижте какво открихме там.

Дванайсет разгорещени мъже

Взрив и после цунами от женски писъци. Прозорците на сградите на мили околовръст са вече на сол, сигурна съм. Звуковата вълна, която произвеждаме, може да конкурира всяко природно бедствие. Около мен във викторианския театър (от 1853 г.) Saint Georges Hall в Брадфорд, Северна Англия, пищят 1500 жени. И аз. Не знам кога съм започнала, но се усещам на гребена на тази подивяла емоция. Настроението е като на финал на световно по футбол. 
Аз съм на шоу на Чипендейлс и, момичета, дами, тук e направо... Върхът!

Чипендейлс не са просто някакъв стриптийз балет. Те са легенда, нещо като мъжкия вариант на Крейзи Хорс и Фоли Бержер. Те са жега и сексапил, провокация и материализирани женски желания. Представете си го като концерт на 12 красиви яки мъже, от тези, които като ги видиш, моментално ги пожелаваш без дрехи. И те – тези чудесни дванайсетима, танцуват на сцената, облечени като пожарникари, каубои, фатални агенти 007, ненаситни мъжкари с кожени дрехи и камшици, офицери от флота... И се събличат! Събличат! Събличат!... В продължение на 2 часа и половина. (И никога, ама никога не носят чорапи!) Това, което лично мен ме озадачава, е номерът, който повтарят често – късат си потниците, избърсват потта си с тях и ги хвърлят далече с драматичен жест. Най-интересното е, че британските дами пощуряват, пищят и почти влизат в спречквания за ценния влажен потник. Всичко се случва на фона на суперхитове, в които се пее за любов, за нежност, за страст, за романтика, за изпепеляващи емоции. За шоуто са се погрижили топхореографи от Вегас. А дванайсетимата секси мъже въобще не се задържат на сцената. На третото-четвъртото парче вече са сред публиката. След две-три песни са изкарали на сцената три жени, на които поставят различни задачи – да танцуват еротично, да поставят презерватив върху банан. Никоя дама на сцената не се сеща да обърне еротичните танци на кючек. Още влизайки в театъра, усетих, че не съм на Балканите, а в Кралство. Първо по интериора на залата, абсолютно различен от пищния чалга стил на заведенията, в които би се случило подобно шоу на нашите ширини. Залата напомня на Голямата сцена на Народния театър и си личи, че тук са поставяли Шекспир в оригинал. Островът си личи и по облеклата на жените около мен, в които не мога да мерна леопардови мотиви, пайети и каскадно падащи ресни. Не забелязвам и силикон. Оглеждам критично мъжете на сцената. Различни са, разбира се! Ясно е, че са избирани да съблазнят разнообразни женски вкусове. Това, което обединява всички, е, че са високи, с шлифовани релефни тела, които владеят умело, и в излъчването им липсва пошлост. Танцуват красиво. Професионалисти са и се забавляват. Много са горещи, но провокацията им даже в най-разтърсващите моменти спира на границата на добрия вкус. Без може би един случай, когато четирима от тях събират главите си между краката на една седемдесетгодишна жена, която са издърпали на сцената. Усещам как британките около мен настръхват. А тя, като истинска лейди, реагира с овладяна усмивка. Без двете яки канари с мускули в ролята на охрана до стълбичките в двата края на сцената в тази зала има само жени. Все едно съм попаднала във всичките серии на „Сексът и градът“ едновременно, във водовъртеж от жени – от 14 до 70 и... годишни. Всякакви – от слаби, с манекенски фигури до ултрапищни. Виждам дори две дами с патерици, а една пред мен е с тъмни очила. Прилича на незряща. Всички са елегантни, гримирани, супернагласени, с различни парфюми. Някои държат големи чаши бира.

Още в самото начало оглеждам, преценявайки 12-имата Чипендейлс. Секунди са ми достатъчни, за да фиксирам своите трима любимци – един викинг, един мавър и един Джеймс Бонд. По-късно в интернет разбирам, че викингът се казва Кевин Корнел, много известен Чипендейл, участвал е даже в Шоуто на Опра Уинфри. Мавърът е Стейси Робинсън. Съзерцавайки го, се убеждавам, че черните са благословени със съвършени тела. И любимият ми агент 007 е Дейвид Абрамс – мъжът с най-прекрасната усмивка и чудни сини очи. Не мога да преценя дали са слезли от еротичните ми фантазии, но съм сигурна, че моментално стават част от тях! 007 даже танцува пред мен, което за моя изненада... ме смущава.

В най-любимия ми номер момиче от публиката облича съблазнително един от Чипендейлите. За първи път си давам сметка, че е много по-секси да обличаш един мъж, отколкото да го събличаш.

На финала на шоуто танцьорите остават на сцената и от двете й страни се извиват опашки от жени, минимум 50, желаещи да се снимат с тях срещу 10 лири, което е около 25 лв. По-късно вечерта, докато пием вино в бара на хотела, който е срещу служебния вход на театъра, виждаме мавъра, за когото ви споменах, да върви към казиното в съседство. На улицата изглежда като обикновен висок красив черен мъж. Четох някъде, че двама от балета даже са женени и имат семейства. Как им се получава с тази професия? На следващата сутрин бусовете на 12-имата още стоят пред театъра и отстрани на хотела ни. Дали спят вътре? Почуквам на единия от бусовете, на майтап. Никой не реагира, слава Богу!

Мускули по предназначение

Тялото му е тяло на красиво животно, още топло от битката. Няма татуировки за разлика от повечето мъже тук. Мъже, които се изправят един срещу друг заради вечното предизвикателство – аз или ти.  Биткаджии, които по-често лекуват тялото, отколкото душата си. А толкова свикнахме с мъжете с нежни души...

Пред мен е Стефан. Намираме се на турнир по смесени бойни изкуства – MMA, за аматьори. Стефан и още 90-ина като него са дошли за двубоите. Той маха каската. Под лявото му око има подутина, която постепенно ще посинее. Допреди малко се е бил на ринга и е загубил. Не усеща болка, ако нещо е пострадало в него – това е самочувствието му, заради загубата. Днес са го били, но утре може да е неговият ден. Намира сили да се усмихне. Усмивката му смекчава погледа, който става син. Нежносин.

Иначе няма много нежност тук, в тази зала в покрайнините на София. Има много публика, огромната част са мъже. Адреналинът буквално може да се докосне във въздуха. Жените са малко и изглежда, са гаджета на бойците. Или искат да са такива. Мария Кирилова е изключение – тя е майка. Дошла е със сина си Десислав, на 18, от клуб „Респект“ от Ловеч. Двамата са всичко един за друг, бащата на Десислав е починал отдавна. Не ме е страх за сина ми, искам да се научи да се бие, казва Мария. И двамата са нервни, той – заради предстоящия двубой, тя - заради него. В първата среща Десо бие, втората я губи. Очите на майка му се насълзяват. Сини, с извити мигли. Тя държи калъфа с протектора му за зъби. Често след битките на Десо по него има кръв. Той тренира MMA. Хубаво момче, което не обича да говори. По лицето му няма белези.

„Тези, с белезите от войната, са допуснали да им ги направят - казва Стефан. - По-страшни са „манекенчетата“, с хубавите лица, с правите носове, защото те знаят как да удрят и как да се пазят.“ Стефан тренира бразилско джиу-джицу в клуб Real pain (от англ. - истинска болка). „Не съм пристрастен към болката - казва той. - След тренировките в залата искаш да отидеш на състезание, за да видиш къде си.“

В залата на Lonsdale Boxing Club мъжете свалят дрехите си, остават по гащета, по татуировки, протектори и каски. По мускули. Мускули по предназначение. Не са за показване като при културистите, които винаги са ми били малко нелепи (дори Шварценегер. Добре че стана сносен губернатор от него...). Обстановката в Lonsdale напомня за корида. Гледала съм в Мадрид преди време. Има жестокост, да, публиката крещи „убий го“ и „удуши го“, но има и честност на битката, ти или аз, твоите мускули срещу моите, твоята гъвкавост срещу моята, твоят хъс срещу моя. Дори е по-честно от коридата, защото там бикът никога няма шанс. Ако торерото не успее да го убие, гилотината пада върху рогатата му глава на изхода от арената. Тук няма театралност и пищни костюми, има протектори и кръв по тях. Как се чувства една жена на такова място ли? Странно се чувства. И някъде много навътре, в тъмното на атавистичното женско начало – удовлетворена. Защото когато двама мъже се бият, жената винаги си мисли, добре де – надява се, че се бият за нея.

След като се върнал вкъщи, при жена си и 3-месечния си син, Стефан бил попитан: той как е? Жена му видяла синината и попитала как е другият, противникът. „Обикновено ако аз имам поражения, другият има повече“, казва Стефан. Описва усещанията си по време на боя така: „Чувах само какво ми говори треньорът от ъгъла. Толкова хора имаше наоколо, а усещането беше, че съм насаме с човека срещу мен.“ Само те двамата. Мъж срещу мъжа.