Любов, превърната във филм, който разплака Кан

Младата българска актриса Николина Янчева разказва пред EVA за големия успех на филма “Източни пиеси” на кинофестивала в Кан и за голямата си любов Христо Христов, изпълнил главната роля във филма и починал дни след края на снимките.

Ирина Иванова 07 юли 2009

Младата българска актриса Николина Янчева разказва пред EVA за големия успех на филма “Източни пиеси” на кинофестивала в Кан и за голямата си любов Христо Христов, изпълнил главната роля във филма и починал дни след края на снимките.

Винаги съм мислила, че за да се получи нещо силно и истинско, в него трябва да се вгради нечия сянка. Чували сте сигурно старата българска легенда за майсторите зидари, които вграждали в новата къща сянка на жив човек, за да бъде постройката здрава. Звучи като езическо жертвоприношение, нали? И звучи жестоко. Но ако приемем, че това е метафора, нима не е истина, че в основата на всеки истински успех е вградена нечия сянка? Клишето, че успехът иска жертви, е поредното безмилостно вярно клише. Историята, която ще ви разкажа, го доказва.

На кинофестивала в Кан тази година българският филм „Източни пиеси” на режисьора дебютант Камен Калев и продуцента Стефан Пирьов бе спряган за фаворит в легендарната извънконкурсна програма „Петнайсетдневка на режисьорите”. Не спечели, но предизвика бурни овации на страниците на най-авторитетните специализирани издания за кино в света, моментално бе откупен за разпространение в седем държави и най-вече разплака и изправи на крака публиката, дошла на премиерата му в кинозалата на тежкарския хотел „Стефани”. Журналисти, присъствали на прожекцията, разказват как всички плакали – и те, и публиката, и екипът на филма. И най-вече тя – младата актриса Николина Янчева.

На 16 август миналата година, няколко дни след края на снимките на „Източни пиеси”, Христо Христов – художник и непрофесионален актьор, изпълняващ главната мъжка роля във филма, а от цели седем години – главната роля и в живота на Николина, умира от предозиране с наркотици. 

На първата ни среща Николина отказва да говори за това. „Не искам да съм тъжната млада актриса и всички да ме свързват само с тази трагична история. Искам да гледам напред.“ Николина седи срещу мен, пие бира, но имам чувството, че е още в Кан или във филма. Или на някое друго място, известно само на нея. Има огромни, светли и много хубави очи. „Наистина не съм тук – казва ми тя. – Не знам нито какво се случи, нито защо... А това е първото ми интервю.“ Първото ти след Кан, уточнявам аз. „Не, първото ми изобщо” – отвръща тя.

Ами да, все пак Николина е само на 24, миналата година се е дипломирала в НАТФИЗ, в класа на проф. Стефан Данаилов. Театралният й дебют е на сцената на Сливенския драматичен театър в пиесата „Вляво от асансьора“. Имала е малка роля в „Дзифт“ на Явор Гърдев и в „На изток от Рая“ на Стефан Командарев, но „Източни пиеси“ е първият филм, в който изпълнява по-значима роля. Говори много разпалено за филма. Колко е личен и интимен, как постепенно те хваща за гърлото...

Ники, защо се разплака след премиерата на филма в Кан? Най-напред, защото това бе първата ми среща с филма, Камен отказваше да ни го покаже предварително. Изпитвах истински страх от тази прожекция и когато тя свърши, когато чух, че хората ръкопляскат и видях, че плачат, разбрах, че всичко, което преживяхме по време и след снимките на филма, е имало смисъл. „Източни пиеси“ бе направен от шепа хора, кажи-речи, без пукнат грош, всеки вършеше по няколко неща. Аз например бях и актриса, и асистент на режисьора, и с кетъринга се занимавах, и с още куп други неща. Вече не си спомням колко пъти Камен ни събираше и ни заявяваше, че проектът се проваля, че няма пари, обаче все нещо ставаше и продължавахме. Бяхме като едно цяло, като едно семейство. В сайта на филма е качен мейкинг, от който човек лесно може да добие представа за атмосферата, в която работихме. Имаше дни, в които разполагахме с „бюджетни“ средства само за кафета. И като ни носеха кафетата, Христо обичаше да казва: „Потанааме у лукс!“ (Николина  се смее, а после млъква. За първи път намесва в разговора ни Христо.) Затова се разплаках. А и се сетих как Христо ми каза: „За рождения ти ден ще те водя в Кан.“ И си изпълни обещанието. Празнувах 24-ия си рожден ден на фестивала. Беше страхотно. Едно българско семейство, което от много години живее в Холивуд, ни покани на яхтата си. тя беше малка яхта, за около 10 души, а ние се събрахме поне двойно. Пуснахме котва в близост до малък, напълно необитаем остров, скочихме всички във водата и доплувахме до острова. Много готин рожден ден се получи.
Филмът разказва истинската история на Христо. Двамата сте двойка във филма, двойка и в живота. Участвате с истинските си имена. Филмът е сниман в истинския ви дом, в истинския цех, в който Христо е работил.

Не смяташ ли, че това е много опасно приближаване до реалността? Затова казах, че за мен това е изключително личен, много интимен филм. Разбира се, има и голям процент художествена измислица. Моята героиня например е силно преувеличена.

Да, тя дори е леко комична. Но ти се справяш брилянтно. Имаш страхотен комедиен талант. А мислех, че правя най-драматичната си роля... В общи линии обаче - да, това е нашият живот, това сме ние... Знаеш ли, че неслучайно избрах това кафе (в градинката на „Свети Седмочисленици“ – б. р.) Точно тук преди около три години Христо и аз се срещнахме с Камен и по някакъв начин оттук тръгна и филмът. Двамата си говореха непрекъснато. На мен изобщо не обръщаха внимание. Знаех само, че се познават от Бургас (ние и тримата сме бургазлии) и че са били много близки, преди Камен да замине да учи кинорежисура в Париж. После Камен каза, че още тогава е разбрал, че Ицо крие някаква драма.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР