На тази среща според мен се случва някакъв дяволски водовъртеж, в който се завихрят съдбите и на трима ви. И единият от вас така и  не успява да оцелее във водовъртежа. Каква беше драмата на Христо? Наркотиците ли бяха проблемът му? Много ми е трудно да говоря за това. Докато бяхме заедно, той никога не е имал проблеми с наркотиците. Имаше проблеми с липсата на любов. Много странно, защото беше най-обичаният човек на света, всички го заобичваха в мига, в който се запознаваха с него. И въпреки това се чувстваше недостатъчно обичан и недооценен. И си отиде с тези чувства в сърцето, убедена съм. Да, знам, че преди да се запознаем, е имал такива проблеми, всъщност това е част от биографията и на героя му във филма. Христо е 16 години по-голям от мен. Той е от това поколение, което бе достатъчно зряло в годините, когато започнаха демократичните промени у нас, достатъчно любопитно, за да иска да опита всичко ново, и достатъчно неинформирано, за да си изпати от любопитството си. Познавам и много негови приятели, всички те си приличаха по това, че много вярваха, че нещата ще се променят, и много се лутаха през годините. Доста хора от това поколение си отидоха по подобен начин. Но Христо беше излязъл от всичко това, беше си нормален човек. И изведнъж... Беше като гръм от ясно небе, никой не го очакваше. Още повече че филмът го вдигна някак, извади го от дупката, в която често изпадаше. Той беше много щастлив, докато снимахме. Спомням си, че след пробните снимки ми каза: „Никенце, очаквах да съм много спечен, като застана пред камерата, но не бях.“ Дори напусна този мебелен цех, в който работеше за пари, разбира се. Изобщо много му тежеше, че не може да се издържа само с картините и дърворезбите си. Потискаше го, смазваше го. И когато го напусна, беше на седмото небе.

Защо тогава според теб се случи това?  Не знам. Не мисля, че е знаел какво прави или че го е направил съзнателно. Просто пътят му е бил дотук. Той беше свръхчувствителен, много уязвим. Битът, ежедневните неща лесно можеха да го пречупят. Аз се опитвах да поемам тези проблеми върху себе си. Той работеше много, главата му бе пълна с нови проекти. Мечтаеше да не спи. Искаше като Леонардо да кара с по 15 минути сън на четири часа, за да има време да осъществи всичките си идеи. В последните си дни той наистина имаше проблеми с безсънието, не можеше да заспи. Непрекъснато пишеше и рисуваше нови проекти в дневниците си. Имаше цял куп дневници, в които пишеше огледално, тоест от дясно на ляво. Казваше, че това е почеркът, който Господ вижда. После ме научи и мен да пиша така. След смъртта му прочетох някои от тетрадките, писал е и за мен в тях. Един от дневниците му е винаги в чантата ми.

(Ники наистина изважда от чантата си тетрадка. На страницата, на която отварям, с огледален почерк е написано стихотворение, което започва със сякаш мрачно пророчество: „Жигосан съм, не знам къде, но раната пълзи във мен...“)

Разкажи ми как се запознахте с Христо. Запознахме се в Бургас. Аз бях още ученичка, а през уикенда водех предаване в радиото. Един ден излязох на улицата, за да правя някаква анкета. Не някаква. Анкета за суеверието. Спомням си, че стоях с микрофона на улицата и видях, че към мен идва млад мъж. Спомням си как погледите ни се срещнаха, как се разминахме, как се обърнахме в един и същ момент и той каза: „Току-що срещнах най-красивата жена в света“. Тогава се осмелих да го попитам: „Вие суеверен ли сте?“ „Да - отговори той и се върна. - Току-що срещнах най-красивата жена в света“. Така се запознахме, а малко по-късно станахме и гаджета. Когато завърших гимназия, реших да кандидатствам славянска филология в Софийския университет, но Христо веднъж ми каза: „А защо не опиташ актьорско майсторство в НАТФИЗ?“ Кандидатствах и на двете места. Приеха ме славянска филология, а когато минах първия кръг в НАТФИЗ, разбрах, че ще ме приемат и там. По някакъв странен начин бях напълно спокойна и убедена, че ще вляза. Христо ми даде криле. Благодарение на него ми се случиха много важни неща в живота, направих важни, съдбовни крачки. Когато ме приеха в НАТФИЗ обаче, за първи път разбрах, че има много истина в известната максима: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне!” Вече наистина много внимавам какво си пожелавам. Защото разбрах, че невинаги мога да понеса цената, която плащам за сбъдването.

Как преодоля смъртта на Христо? Преминах през всички етапи - на абсолютната изолация, на самотата, безпътицата, гнева, безпомощността, на самообвинението... после изведнъж разбрах, че просто пътят на Ицо е свършил, бил е дотук. Въпрос на съдба и на характер. Мисля, че сега, почти година по-късно, наистина съм го преодоляла. И то по някакъв начин благодарение на него самия. Той продължава да е до мен, с мен. Каквото и да се случи оттук нататък, Христо е част от моя живот и следващият мъж в живота ми ще го познава. Що се отнася до процеса на преодоляване, времето ти помага да преодолееш много неща. Аз се занимавам с йога от много малка. На баща ми дължа това. Той практикува йога от двайсет години. И когато ние - аз имам брат и сестра - бяхме малки, той нямаше как да се изолира в отделна стая, за да си прави асаните и медитацията. Затова просто започна да ни учи и нас. От тримата обаче само аз се запалих и мисля, че йогата много ми помогна да приема смъртта на Ицо и да продължа. Около случилото се с него станах и вегетарианка, не ям месо, само риба.