Разделяли ли сте се с Христо през тези седем години? Не. Когато ме приеха във НАТФИЗ и дойдох в София, бяхме разделени няколко месеца, но водихме ожесточена мейл кореспонденция и непрекъснато се чувахме по телефона. Накрая стана ясно, че не можем да се отлепим един от друг, той не издържа, напусна училището, в което преподаваше рисуване, и дойде с един сак при мен. Тогава заживяхме заедно. Наехме си квартира в една стара къща на „Стефан Караджа“. Първоначално имахме някакви битови проблеми, тъй като аз по цял ден бях във НАТФИЗ, а той нямаше работа. После обаче му се обадиха приятели от Художественото училище в Трявна, които имаха цех за мебели в София, и той започна работа в този цех. Не само че не сме скъсвали нито веднъж за тези години, но и оставахме все така залепени, винаги заедно. Хората разправят как с времето любовта отлита, но при нас не беше така. Ние се зареждахме един друг. Аз му бях като генератор за енергия, а той ме караше да летя, умееше го това – да ме отлепя от земята. Знаеш ли, че в Бургас му казваха Майстора.

Вие сте Майстора и Николина.  Да, „Майстора и Маргарита“ беше любимата му книга, препрочитал я е много пъти.

Не смяташ ли, че филмът толкова се е приближил до реалността, че се е слял с нея и я е погълнал? Заедно с Христо, уви! Не. Когато някой прескочи границата, независимо дали става въпрос за наркотици, алкохол или високи скорости, в крайна сметка той взема решението да го направи. Пак повтарям - докато бяхме заедно, той не вземаше наркотици. Затова и никой не очакваше да се случи това, което се случи.

Липсва ли ти сега? Сега си мисля, че такава връзка и такава любов не могат да просъществуват в реалността. При нас отсъстваха нормалните схеми – след еди си колко време се женим, после след още еди си колко си имаме дете и т. н. Христо изживяваше всичко докрай, на свръхобороти. Беше абсолютен авантюрист и човек на риска. Щракваше с пръсти и отпрашвахме нанякъде. Ходехме много на концерти, той слушаше само хеви метъл. Живеехме без очаквания и без планове, за мига. И после мигът свърши. Обаче пък си мисля, че беше толкова наситено, толкова интензивно цялото това време, което прекарахме заедно, че мога да кажа, че в момента не усещам физическата му липса. А другата – духовната – пък съвсем не я усещам. Защото той си е с мен. Това, което сега знам, е, че не търся такава любов, каквато беше нашата - изпепеляваща и тотална. Търся нещо различно.

Каква е съдбата на „Източни пиеси“ оттук нататък? Филмът е поканен на много фестивали. Все още преговаряме кой да е българският му разпространител. Премиерата у нас ще бъде най-вероятно някъде през септември.

Чувстваш ли се окрилена след тези няколко шеметни дни, които прекара в Кан? Най-смешното бе, че аз си изпуснах самолета за Кан. После за малко да изпусна и следващия, защото имaх прекачване на Цюрих, а за там трябваше червен паспорт и аз организирах цяла верига от хора, за да ми донесат на летището паспорта и да хвана самолета. Всичко, което се случи в Кан, наистина ми беше като в сън. Непрекъснато бяхме на някакви срещи, обеди, партита, премиери. Изобщо нямах време да осъзная какво се случва, нито пък да мисля кой знае колко за дрехи и рокли. За официалната премиера бях взела назаем от приятелка рокля на Азедин Алая и обувки на Прада. Това ми беше подготовката. Но там можеш да се облечеш всякак. На премиерата на един от филмите хората от екипа дойдоха голи на велосипеди. Имаше, разбира се, и много тежки, много екстравагантни партита. Спомням си, че отидохме на подобен купон в една вила. Много се изненадах, като видях, че след като си изпият питието, хората си хвърлят чашите в морето. И си вземат нови, а после пак ги изхвърлят. Накрая разбрах, че чашите са от лед. Най-важното, което се случи в Кан обаче, е, че си създадох много важни и хубави контакти и вярвам, че те ще ми отворят много врати.

P.S. Няколко дни след интервюто Ники дойде в редакцията и беше много развълнувана, защото току-що й бяха предложили щатно място в Сливенския драматичен театър и две роли в пиеси от новия сезон. „Важното е, че ще работя”, повтаряше непрекъснато тя и буквално не стъпваше на земята. Наистина.