На 44 световноизвестният писател се влюбва в лейди Антония Фрейзър, която е на 42 и има… шест деца! Тяхната връзка се превръща в най-скандалната любовна история на Англия. Тази невероятна 33-годишна любов е обезсмъртена в мемоарите на лейди Фрейзър “Трябва ли да си тръгваш? Моят живот с Харолд Пинтър”.

По-лесно е да се разкаже историята на една нещастна връзка, отколкото на една щастлива любов. Вероятно защото щастливата, голямата любов е като поезията - губи се в превода.
Харолд Пинтър и лейди Антония Фрейзър се срещат по време на пърформанс  по книгата на лейди Фрейзър “Мери, кралицата на Шотладния”. Тя, на 42, вече е известна писателка, историк и чест гост на телевизионните шоута, в които брилянтно използва хапливия си език. Лейди Фрейзър е висока, well boned, както казват англичаните - с добра структура и изваяни скули, харизматична, с особена красота, малко ала Мериън Фейтфул. Женена е щастливо и доказателство са шестте й деца. “Мери, кралицата на Шотландия”, която се превръща в световен бестселър, Антония пише, когато е бременна с петото си дете. Мъжът й е член на парламента, близък на фамилията Кенеди и 14 години по-възрастен от нея. Оженили се, когато Антония е била още в университета в Оксфорд. Живеят в разкошно жилище в Нотинг хил.
Харолд Пинтър е на 44, драматург, поет, актьор. Автор е на десетина пиеси. Спечелил е първите си големи пари с жесток труд и си е купил бяла лимузина с шофьор и апартамент в шестетажна старинна сграда до Риджънс Парк, където живее заедно  жена си, актрисата  Вивиън Мърчант, и малкия им син. Бракът им определено не върви, Вивиън често лъха на алкохол и пропилява таланта си, а Харолд иска с всички сили да се откъсне от миналото си на бедно еврейско момче от предградията, принудено да приема всякаква работа. И да спечели световна известност. Защото вече е усетил опиума на  славата с шестата си пиеса “Портиерът”. Всички освен жена му знаят за неговата  7-годишна връзка с телевизионната водеща Джоан Бейкуел, която го е вдъхновила за болезнената и шокираща пиеса “Предателството”.
Харолд и Антония си разменят любезни и любопитни погледи, докато Вивиън Мърчант играе ролята на кралица Мери в пърформанса. Но само толкова.

Съдбата обаче вече е начертала общия им път и когато лейди Фрейзър среща отново Пинтър на една вечеря в мразовитата януарска вечер на 1974-а, се надява тайно да седне до него. Уви, двамата са в противоположните краища на масата. В края на вечерта лейди Фрейзър е поканена от приятели да я откарат. Тя се запътва решително към Пинтър, с когото не са разменили и дума, за да се сбогува и да му каже колко е харесала пиесата му. А той я поглежда с бездънните си черни очи и казва:  “Трябва ли да си тръгваш?“ “Помислих си какво ме чака утре  – пише в мемоарите си лейди Фрейзър. - Ранното ставане, закуските,  децата, книгата ми за крал Чарлз II, спомних си предишната безсънна нощ и казах: ”Не, не е чак толкова наложително.“
Двамата остават за ужас на домакините до 3 часа, после Пинтър я изпраща в мъгливата лондонска нощ и тя го кани на кафе. “Всъщност пихме шампанско. До шест.”
И така започва тази любовна история, която продължава 33 години - до смъртта на Харолд Пинтър през една студена декемврийска нощ, точно на Бъдни вечер, през 2008-а. Лейди Фрейзър държи ръката му, когато той отваря за последен път очи и промълвява: “Това съм аз, Антония, мъжът, който те обича.”
В началото обаче любовта им е като пролетен ден, толкова нежна, толкова първична, толкова свежа. Независимо че се срещат в тъмни задимени барове или в скромни хотели. Независимо от това, че пресата, надушила прясна кръв, ги преследва като дивеч. Разговорите им продължават до сутринта, а следобедите прекарват на телефона. На една от тези срещи Пинтър й казва: “Искам да се оженя за теб, когато стана на 80.” “Аз ще бъда на 78 тогава”, отговаря Антония. Не ги напуска усещането, че живеят в сън, а истинският им живот е в полутъмните барове, където единият започва изречението, а другият го довършва.
Къде води тази безумна страст, се пита лейди Фрейзър. “Когато съм с него, не мисля за нищо друго, а когато съм без него, мисля само за него.”
Скоро Пинтър съобщава на жена си, че обича друга и иска да се разделят. Антония чака със свито сърце своето грехопадение. И то не закъснява. Мъжът й я пита очи в очи: “Влюбена ли си в друг?” И тя отговаря: ”Да, лудо!” Ето така за миг се променя животът им.

Заживяват заедно в къщата под наем, в която се срещат, през август същата година. Първото, което вижда Антония в къщата, е огромен букет от бели цветя и подадената ръка на Харолд, която я въвежда. “Учех се не просто да живея с друг човек, а да бъда заедно с някого, на дълбока интимност и общност. Никога не съм я имала”, пише лейди Фрейзър. През цялото време тя работи върху дневниците си, започнати още в Оксфордския университет. Еднакви бележници с кожени ъгли, корици от луксозна хартия и закопчалка.
Двамата  се опитват да се справят със скандала, който избухва, със злостните публикации в пресата, с преследванията, които им устройват папараците, с гнева на собствените им семейства. Лорд и лейди Лонгфорд, родителите на Антония, категорично отхвърлят двамата влюбени. Причакват ги фотографи пред дома им, дебнат ги около баровете, в които се срещат, а на 43-ия й рожден ден се нахвърлят с обективите си в ресторанта, където Харолд я води. Драматургът е бесен и ги псува яростно. На следващия ден всичко е документирано в жълтите издания. Скоро някой взривява колата на Хю, злочестия съпруг депутат на Антония, а съпругата на Пинтър бълва гадости в пресата, която пък се прави, че не забелязва страстта й към алкохола. Пинтър забранява на Вивиън да общува с него без посредничеството на адвоката му. Той се чувства отвратен и последната капка вина и жалост към нея се стопяват. (След развода актрисата потъва в депресия и две години по-късно умира на 53, през 1982 г., от тежка алкохолна зависимост.)
Синът на Пинтър Даниел напуска тогава родната си къща, сменя си името, отказва да контактува с писателя до самата му смърт и не идва на погребението му. За Пинтър, който му оставя наследство от 300 000 лири и малка къща, поведението на Даниел е тежък удар. Но същото е и за Даниел, талантлив музикант и писател.
“Две неща ми помогнаха да не се срина - пише лейди Фрейзър. – Здравото чувство за реалност, което ме свързва с живота, и любовта на Харолд към мен, която беше толкова силна, колкото моята.”

Странно е как една жена, родила шест деца на мъж, в когото е била влюбена, може да изпитва толкова силни чувства, такава първична страст към мъж, появил се в средата на живота й. При това двамата са толкова различни - Пинтър играе от време на време крикет и пуши по две кутии тежки, силни цигари - черно “Собрание”, лейди Фрейзър не понася дима и  плува дисциплинирано няколко пъти седмично “като лебед, с високо вдигната глава”, както пише в мемоарите си. Тя плува и досега, на 78, и изглежда великолепно, въпреки че поръчва банските си през интернет. Тя е католичка, Пинтър - евреин, който се е превърнал в атеист, както се шегувал, тя е за консерваторите, той - за либералите. И въпреки всичко те са неразделни, изграждат си свой свят и се чувстват благословени. Той й звъни от Хонгконг, за да й прочете любовно стихотворение. Тя му се обажда от Лос Анджелис, за да се посъветва с него какво да отговори на София Копола, която иска да филмира книгата й за Мария Антоанета.
“Аз бях непоправима романтичка от дете - казва лейди Фрейзър. - А проблемът на романтиците е, че непрекъснато търсят сродна душа, настроена на техните честоти.”
Очевидно това е обяснението.
Който не вярва, че любовта и романтиката движат света, да прочете мемоарите на лейди Фрейзър. Там например пише:
“12 март. Бели, розови и зелени орхидеи от Харолд. И надпис: “Моето сърце.”
Днес лейди Фрейзър живее в мрачната, но разкошна сграда от времето на крал Джордж, в която е живяла с бившия си съпруг и после с Пинтър и където са празнували Нобеловата му награда за литература през 2005-а, величествен английски дом - с остъклена зимна градина, обвита в лилави глицинии. Харолд й е оставил наследство от 4 милиона лири и правата за произведенията му. Времето й е разпределено между 16-те й внуци (между 1 и 23 години) и следобедния чай, който е обичала да пие с Харолд в зимната градина под истинското маслинено дръвче със старинните порцеланови чаши и с по една книга в скута си… “Винаги имахме какво да си кажем и винаги имахме нещо, с което да се изненадаме.” А може би това е тайната?