Държа в ръцете си първия преведен на български роман на турската писателка Елиф Шафак - „Любов“. (Оригиналното заглавие е „40-те правила на любовта“ - б.а.) Странна история, писана в продължение на 15 години, в която се преплитат два сюжета – за големия източен мистик и поет Руми и дервиша Шамс и за американката Ела и британеца Азис. И в двата случая става въпрос за любов – любов извън измислените от обществото правила и норми, любов, която раздрусва и променя, която чупи и създава. Търся повече информация за Елиф Шафак и научавам, че през последните 10 години съм пропуснала поредица от нейни произведения, заради които е номинирана за световни литературни награди и определена от списание „Икономист“ за най-силния конкурент на Орхан Памук. Но не само затова поисках да науча повече за младата писателка, която е родена в Страсбург, но живее в Истанбул, преподава в щатски университет и пише така, че светът е полудял да я чете на 25 езика. А и защото срещу нея е имало и съдебен процес за обида на турската национална идентичност.
Интервюто е направено с любезното съдействие на издателство „Егмонт“.   






Г-жо Шафак, какво означава името ви и смятате ли, че в името се програмира човешката съдба?
Не вярвам, че съдбата на човека е програмирана или предопределена. Сигурно има пътища, които са ти дадени по съдба, но те винаги са няколко, няма един-единствен. Ние избираме кой от тях да поемем. По начин, по който всеки един момент пренаписваме съдбата си. И така тя най-вероятно е сума от всичките тези моменти. Моето име Елиф е първата буква от арабската азбука, означава висок и слаб. То означава и начало, врата към непознатото. Шафак е презиме, което си избрах, когато бях на осемнайсет. Бях решила, че няма да нося нито фамилията на баща си, нито на бъдещия си съпруг. Исках да имам литературен псевдоним и да го превърна в свое име. Така си избрах Шафак, което означава разсъмване, зазоряване.    

Имахте ли избор – Европа или Турция, и защо предпочетохте да живеете в Истанбул?
Турция е моята родина, Истанбул е градът, който обожавам, и в същото време се чувствам свързана с всички останали градове и култури. Аз съм номад – физически, духовен и интелектуален. Мисля, че е възможно да си от едно място и гражданин на света, глобална душа в едно и също време. 

Доколкото зная, родителите ви са дипломати. Нямаше ли пред вас опция да продължите семейната традиция?
Баща ми е учен, майка ми беше дипломат. Но не типичен дипломат. Моите родители се разделиха, когато бях много малка и аз съм пораснала със самотна майка, което през 70-те в Анкара беше твърде необичайно. Имам бакалавърска степен по международни отношения, женско образование и политически науки. Уважавам интелектуалните натрупвания, но вместо да ги преследвам във вид на кариера, исках да ги отразявам в моите романи.

Какво имате предвид, казвайки, че майка ви не е била типичен дипломат? И има ли голяма разлика от 70-те, когато самотна майка в Анкара е била нещо необичайно, и сега?
По онова време не е имало много жени в дипломатическия корпус. Това е била доминирана от мъже структура. Наистина децата на дипломатическите семейства по традиция следват кариерата на родителите си. Но случаят на моята майка е различен. Тя е била изключена от колежа, когато се омъжила и забременяла. После се развела и се върнала в колежа, завършвайки обучението си като самотна майка. И наистина е била изключение по онова време. За съжаление разликата отпреди и сега не е голяма.

Четете ли съвременни американски авторки от ранга на Ерика Джонг, Кандис Бушнел, Ева Енслър, етикетирани като феминистки? Каква е вашата идея за еманципацията, за която те настояват?
Чела съм съвременните американски авторки, определяни като феминистки, както от предишното, така и от по-ново поколение, като Ерика Джонг, Кейт Миле, Одри Лорд, Камила Палиа, Джудит Бътлър... За себе си не мога да кажа, че съм феминистка. Може би съм по-близо до постфеминизма - в смисъл, че  прегръщам и уважавам феминизма, но съм и критична към него. Постфеминизмът приема любовта критично.

Казват, че сте най-силната конкурентка на Орхан Памук.Обсъждали ли сте с него обвиненията, повдигнати в съда към вас двамата заради това, че интерпретирате в произведенията си – специално във вашия роман „Копелето на Истанбул“ - темата табу за геноцида над арменците в Турция?
Познавам лично Орхан Памук. Дълбоко уважавам творчеството му и неговата отдаденост на литературата. Ние имаме различен стил, различна връзка със света, различни представи... В книгите си засягам широк кръг от теми. Пиша и за малцинствата, субкултурата на всички от бекграунда. Интересуват ме женските съдби и гласове. Харесвам да давам гласност на нещата, които са в периферията на вниманието ни. Но интересно е, когато погледна назад към моите книги и бъда смаяна колко различна е всяка една от тях. Искам да правя изцяло ново пътешествие с всяка нова своя книга.   

Колко процента според вас са турците, изповядващи европейските ценности?
Бих попитала какво на практика означава европейска ценност? Европа състои ли се от един цвят, от една представа, от една идентичност? Или европеецът е комбинация от различни култури и исторически процеси? Турция е страна, ориентирана към Запада. Процесът е започнал още в Отоманската империя. И аз подкрепям стремежа й да стане член на Европейския съюз. Ние имаме нужда едни от други. Имаме нужда от полярност и изключения от правилата. На практика желанието на една страна с преобладаващо мюсюлманско население да стане член на Евросъюза е положителен пример за целия регион и за света.

Напоследък в България гледаме турски телевизионни сериали, които ни разказват за бита на съвременните турци. В него има и доза патриархалност, но и много от американския начин на живот – жени пият сами в барове, ходят на работа в мини поли и с дълбоки деколтета. Доколко можем да им вярваме?
Турция е страна на интересен синтез. В Истанбул например модерното и традиционното, Изток и Запад се комбинират по много начини и създават нови стилове. Да, Турция е патриархално общество, но това не трябва да означава, че жените са пасивни или дори жертви. По интересен начин жените могат да бъдат също много доминиращи, понякога дори матриархални. Много е сложно.

Смъртен грях ли е изневярата според вас? И защо според законите на Шериата се наказва толкова строго – с убиване с камъни?
Прелюбодейството е грях в очите на всички монотеистични религии. Но във всички тях има различни интерпретации на законите. В мюсюлманските общности, също както и във всички други, има хора, които са по-стриктни, и такива, които са по-либерални. Суфизмът не съди отстрани. Той проповядва състрадание, любов и разбиране. Вътрешната същност на нещата означава много повече от видимата им страна. Един суфист никого не би наранил. Това е основополагащ принцип в това учение. Както и това, че суфистите не клюкарстват.

Какви са традициите във вашия дом – източни или западни?
И по какъв начин възпитавате децата си?
Според мен Изтокът и Западът не са категорично обособени. Те не са като зехтина и водата. Не са черно и бяло. Те са смес, има светлосенки. И в Турция е така в края на краищата. Хората имат източна и западна страна, могат да бъдат светски и духовни, могат да изграждат своя собствен лайфстайл. Това според мен е по-здравословна близост от сблъсъка на цивилизациите, споменаван от някои съвременни учени. 

С каква професия е съпругът ви и за какво най-често си говорите вкъщи?     
Той е журналист. Има много широки интереси в икономиката и международните отношения, в спорта и политиката. Говорим за много и различни неща. Къщата ни е пълна с книги, хартийки, бележки, моливи, химикалки...

Пола или панталон? Опитайте се да ми опишете стила си на обличане, виждам, че обичате бижута...
И двете, въпреки че предпочитам панталоните заради удобството. Харесвам черно и нося такива дрехи през повечето време. Когато бях студентка в колежа, се обличах в черно цели две години – навикът ми остана и досега. Не обичам бялото толкова много, много рядко обличам нещо бяло. Дори на сватбата си не бях с бяла рокля, въобще не бях с булчинска рокля, защото не искахме церемония.

Уместно ли е да попитам дали пушите? А също и дали пиете толкова много чай, колкото сънародниците ви?
О, бях пушач цели 10 години. После ги отказах. Когато сте свикнали да пушите и пишете едновременно, мислите, че ако не запалите цигара, няма нито да можете да пишете, нито дори да мислите. Не е вярно. Човешкото съзнание може да бъде програмирано по толкова много различни начини. Да, пия чай, но обичам и кафето. Мисля, че го предпочитам пред чая.
Вярвате ли в интуицията и доколко се осланяте на своята? Случвало ли се е да сънувате пророчески сънища?
Да, вярвам в силата на интуицията. Много. Има неща, които не може да се обяснят с логика и разум. Също ценя сънищата. Без да вярвам, че всеки сън е знак за нещо. Изобщо интелектът ме очарова. Човешката душа е не по-малко сложна от вселената.

Много силно впечатление в романа ви ми направи фразата, че обществото по-трудно от изневярата прощава на една жена, че изоставя бъдещето си заради настоящето. Как вашето въображение рисува бъдещето ви?
Обществото има по-жестоки правила за жените. Навсякъде. В някои култури са по-строги, в някои – относително по-меки. Но аз вярвам, че патриархалността е универсална. Без това обаче да означава, че всички мъже потискат всички жени. Мъжете също са угнетени от патриархалността. Жените между другото могат да се потискат една друга. А аз съм писател. Интересувам се от нюансите.

„Любов“ лично на мен ми помогна да разбера повече за суфизма и за тази странна наглед връзка между Джелаладин Руми и дервиша Шамс от Тебриз. Вие посветена ли сте в мистичното учение на суфите, или интересът ви е само изследователски?
Интересът ми към суфизма започна в колежа преди около 16 години. Писах есе по темата. Колкото повече четях, толкова по-интересно ми ставаше. Отначало това беше само изследователски интерес. После се превърна в емоционално преживяване. Първо ме водеше умът, по-късно това беше сърцето. Но това е продължаващо пътуване. Пътуване навътре към себе си.

Пробвали ли сте да изтанцувате танца на дервишите – аз опитах под ръководството на учител, едната ръка горе - за връзка с бога, другата долу - за връзка със земята, главата наклонена към ухото, но не успях да запазя равновесие.
Това е толкова хубаво! Аз също не мога да танцувам танца на дервишите, той изисква специална подготовка и посвещаване, разбира се. Но казано е, че всеки от нас танцува по своя собствен начин. Важното е да сме свързани с космоса, с останалите хора и със самите себе си. Това единствено има значение.  

Последно: през октомври заминавам за Коня, люлката на суфизма, какво да потърся там?
Надявам се, че ще прекарате добре там. И ми е трудно да кажа какво трябва да потърсите. Знаете, всеки гледа морето, но всеки го вижда различно. Зависи от начина, по който вие виждате нещата. Не мисля, че трябва да търсим големите, а малките, фини неща, които имат по-голям смисъл и значение. Трябва на всяка цена да гледате танца на дервишите, да бъдете част от него. Елате и в Истанбул след това!